Има тревожна тенденция другата гледна точка не да се оспорва, а направо да се отстранява
- Партийни запалянковци гледат “Панорама” и виждат само “своя” човек, а “чуждият” ги дразни със самото си присъствие, предупреждава известният тв журналист, водещ на “Панорама”
- Коронавирусът подложи на изпитание едно от най-слабите места в българското общество – солидарността
- Прекарайте само половин час с автомобил из София и ще разберете, че агресията е нормалното ни агрегатно състояние днес
– Съвсем нова политическа коалиция – “Продължаваме промяната”, с два мандатоносителя се роди изненадващо по-малко от два месеца преди третите парламентарни избори в една година. Вие, г-н Василев, цял живот наблюдавате в “Панорама” политическите събития и на практика сте свидетел и на други партийни раждания – идването на царя и НДСВ. Как ще коментирате появата на тази нова коалиция и какви прогнози може да направите за нея?
– Благодаря за този въпрос. Той ми дава възможността да кажа, че не коментирам своите събеседници и техните политически действия. “Панорама” е терен, на който всеки трябва да получи еднакво отношение – критично, въпросително и уважително едновременно. Знам колко немодерен е този подход. Не носи психологически комфорт, нито “лайкове”. Не осигурява и предимствата на
онова лукаво
подмазване пред
настоящи или
бъдещи
победители,
често маскирано
като смелост
Нашият екип вярва в журналистиката на равната дистанция от всички въпреки неудобствата.
– В тази връзка кои са най-важните събития, които се случиха у нас през изминалата седмица?
– Събитията от последната седмица са само епизоди от двете големи драми – политическата криза и пандемията. Те си “говорят”, влияят си взаимно. Когато след десетилетия професорът попита студента: “Защо се скараха българите през второто десетилетие на ХХI век?”, правилният отговор ще бъде “Заради социалните мрежи и пандемията”. Първото ни започна, второто ни довърши.
– Какво имате предвид?
– Мрежите ни затвориха в балони, в които получаваме още от същото. Така Другият става невидим, даже непоносим. Лъжата, клеветата, обидата, хейтът по-лесно се пишат, отколкото произнасят. Седне, пийне две ракии и почне да кълне, фантазира и ругае – като петокласник, който се е осмелил да се обясни на съученичка с бележка. После обаче изтрезнява, трие и се извинява. Само че е късно. Стотици са го “лайкнали”, десетки са го споделили. Омразата е по-лепкава от любовта.
– И пандемията засили омразата и разделението, така ли?
– Да. Нито една чума не е направила хората по-добри, въпреки че в началото някои наивно вярваха в обратното. Коронавирусът подложи на изпитание едно от най-слабите места в българското общество – солидарността. И раздели хората болезнено, по нов начин. Това рикошира в политиката и обществото, където мрежите вече бяха разорали почвата за раздор.
– Новият тв сезон започна и вече всички телевизии предлагат повече публицистика и актуални предавания. Как си го обяснявате, защо?
– И хората си задават въпроса за раздора. Телевизиите бързо го насочиха срещу политиците, те на свой ред набедиха политическия противник. Предвидимо, но гледаемо. Прилича на сериал.
– Предвидили ли сте промени в “Панорама” за този сезон?
– Нов декор, обновена визия, нови подходи в репортерската работа. По-важното е друго – нашият традиционен формат. “Панорама” се опитва да прави нещо различно – да събира на едно място и по едно и също време различни, често взаимно нетърпими гледни точки.
Това е нашата запазена марка, смисълът на “Панорама”. Зрителят вижда не само как тези хора отговарят на въпросите на деня, но и как се репликират, как се гледат, как се търпят. Разбирате, че това не е лесно, особено по време на криза. Понякога се получава, понякога – не. Но нашата публика заслужава това усилие. Между другото не можем да се оплачем от нейното внимание.
– За вас самия сезонът започна с две седмици по-рано, когато се върнахте преждевременно, за да направите интервю със Слави Трифонов в края на август. До този момент той не беше давал тв интервю – за вестниците да не говорим, освен в своята телевизия. Имаше обаче хапливи коментари в социалните мрежи защо БНТ като обществена телевизия променя програмата си заради интервю с политически лидер. Защо?
– Да, учудих се и аз, а съм видял какво ли не. Работата на журналиста е да търси интервюта и да ги взима – колкото по-трудни за уговаряне, толкова по-добре. Работата пък на обществената телевизия е да ги излъчва. Правил съм десетки извънредни интервюта и репортажи, които са се излъчвали извънредно.
В нашата работа
събитията са
по-важни от
програмните
схеми
Но тук виждам и нещо по-дълбоко. Наскоро “Икономист” писа за тревожната тенденция, тръгнала от американските университетски кампуси, другата гледна точка не просто да бъде оспорвана, а направо отстранявана. Като не ни харесва, да мълчи. Така в медиите въпросът “как” се заменя със “защо”. Защо въобще разговаряш с този или онзи? Забележете как партийните запалянковци гледат “Панорама”: или виждат само “своя” човек, или се правят, че не го виждат въобще. “Чуждият” ги дразни със самото си присъствие. Привижда им се навсякъде, но борбата е да го няма никъде. Крайната точка на този път е предавания или телевизии само за леви, десни, либерали или консерватори. Уважавам оцветената журналистика, вероятно бъдещето е нейно. Но не ми е интересно да я правя.
– И все пак изключенията потвърждават правилото – въпреки интервюто Слави, както и Бойко Борисов – двама от най-известните ни политици, избраха да говорят през фейсбук. Защо? За кого е удобно така – за тях самите, за обществото и журналистите, които не могат да задават въпроси, или за политическите им опоненти?
– Такава е световната мода. Навремето Тони Блеър беше типичният Си Ен Ен лидер, после Обама стана фейсбук лидер, Тръмп пък бе туитър лидер. Във фейсбук и туитър контролираш собственото си послание. Не те “притесняват” журналисти. Стигаш до публиката без посредници. Медиите са улеснени – публикуват изявленията на единия, втория, третия. Публиката харесва това – може да гледа оригинала в какъвто обем прецени. Какво липсва? Ами критическото възприемане, провокацията, въпросите и отговорите. Като публикуваме всички постове от мрежите, работата ни свършена ли е?
Най-малкото
общо кратно
на няколко
пропаганди дава
ли истината?
Струва си да помислим. Но да отговоря на вашия въпрос: Фейсбук политиката е по-удобна за всички, но дава съмнителен резултат. Затова журналистиката трябва да се бори за съществуване по единствения възможен начин – да отстоява правото си на намеса.
– Могат ли социалните мрежи да заместят медиите? Впрочем фейсбук все повече се превръща в говорилня, където нищо конкретно не се случва – и заприличва на парламент. Достатъчно ли е човек да се информира оттам, нещо повече, да съставя мнението си оттам?
– Дали пък не е обратното? В мрежите да се случва всичко? Хората обаче трябва да знаят, че във фейсбук гледните точки са пристрастни по дефиниция. А журналистът в идеалния случай трябва да опита да ги сравни и разобличи, за да търси истината. В този смисъл социалните мрежи не могат да заместят журналистиката, но я променят. Наричам това F-ефект: тя става по-емоционална, коментарна и пристрастна. Съответно търсенето на истината става по-трудно.
– Много приказки, много лични обиди вместо разговори за политики, просторечие, хашлашки език – това горе-долу е вербалното описание на 46-ото народно събрание. Нормално ли е? Как трябва да общуват политиците, какъв етикет трябва да спазват?
– Българските политици са точен образ на българското общество, скарано, както казах, от мрежите и вируса. Тук няма как да помогнат уроци по етикет. Защото има и друго. Чудил съм се защо през 30-те години на ХХ век, най-хубавите години на предвоенна България, мнозина интелектуалци започват да говорят за духа на отрицанието у българина. Един от тях, проф. Петър Мутафчиев, пише прочутото си есе за св. Иван Рилски и поп Богомил през 1934 г. Там има такова изречение: Духовният анархизъм и липсата на достатъчни морални устои и задръжки си останаха едни от най-характерните наши национални черти. Уж говорейки за Средновековието, големият наш историк вижда българските водачи или “слепи подражатели на чуждото”, или “гении на отрицанието”. Жестоки думи, дано не са верни. Защото зад тях стои подозрението за това, че
българският
обществен живот
е обречен
на отрицание
– Умеят ли политиците да представят идеите си добре в медиите? Кой ги учи на агресивно говорене или просто е въпрос на възпитание? Напряга ли ви подобно поведение в студиото?
– Не мисля, че могат да те научат на агресия. Прекарайте само половин час с автомобил из София и ще разберете, че агресията е нормалното ни агрегатно състояние днес. Форматът на “Панорама” обаче принуждава политиците да гледат противника в очите. Това ги кара внимателно да преценяват поведението си. Защото агресията е като пушка с повечко барут. Може да избухне в ръцете ти.
– Как говорят политиците пред камера, когато са в кампания, и как – през останалото време?
– Истинският политик играе своята роля и пред, и зад камера. Най-странно е по време на кампания. Казват се нечувани неща, появяват се необясними проблеми. Но после идват изборите и всичко си идва на мястото. Затова много харесвам изборната нощ, за която от трийсетина години работи екипът на “Панорама”. Изведнъж маските падат и макар за няколко часа, победители и победени стават себе си.
– Какви трябва да са медиите, за да са свободни?
– Медиите зависят от своите собственици. Но журналистът трябва да зависи само от професионалните принципи и съвестта си. Ще кажете, това уравнение изглежда нерешимо. Аз пък мисля, че винаги има начин.
CV
Роден е на 9 януари 1970 г. в Перник
Завършва 91-а немска езикова гимназия в София със златен медал, след това и журналистика в СУ “Св. Климент Охридски” също с пълно отличие
Бил е част от предаването “Ку-ку”, а от 1992 г. става репортер в “По света и у нас”
През 1993 г. е назначен за репортер в “Панорама”, от 2000 г. е неин водещ
Вицепрезидент е на фондация “Св. св. Кирил и Методий” и член на Борда на Института за регионални и международни изследвания
Владее английски, руски, немски, испански, босненски/сръбски/хърватски и ползва френски
