Не че не виждат решението. Те проблема не виждат.
Гилбърт Кийт Честертън (1874–1936 г.) – английски писател
Още древните гръцки мислители са достигнали до прозрението, че непоклатимата основа на държавата е справедливостта. И пак справедливостта фундира, т. е. заздравява и укрепва основата на държавността. Тази философска сентенция е открита първо в творбите на старогръцкия лирически поет Пиндар (518 – ок. 446 г. пр.н.е.). По-късно в своя основен труд „Държавата“ или „За справедливостта“, състоящ се от 10 книги, древногръцкият философ Платон (427–347 г. пр.н.е), основател на платонизма, обстойно анализира въпроса за справедливостта. Е, в условията на робовладелството, което тогава е било схващано като естествен елемент в социалния конструкт.
В шестата книга на платоновото съчинение е изложена концепцията за идеалната държава. Тъй като подбудата за създаването й е многообразието на материалните нужди на човека и невъзможността той да ги удовлетвори самостоятелно, то е необходимо държавата да бъде защищавана. За тази защита е необходимо да бъде възпитано особено съсловие от стражи. Средствата за тяхното възпитание са гимнастиката, музиката и поезията. Гражданството (свободното!) ще се състои от три съсловия: управници, стражи, земеделци и занаятчии. Според Платон те съответстват на трите части на човешката душа: разумна, афективна и създаваща, при което на тях съответстват три добродетели: мъдрост, мъжество и сдържаност.
Къде вижда Платон изявата на четвъртата добродетел – справедливостта? В изпълнението от страна на всеки гражданин на съответстваща му в тази държава функция.
Има две версии за произхода на понятието „утопия“. Едната е от гръцката дума „ου“ – „не“ и „τοποζ“ – „място“, т. е. място, което го няма; а според другата версия, от „ευ“ – „благо“ и „τοποζ“ – място, т. е. благословена страна, и означава изобразяване на идеалния обществен строй, което обаче е лишено от научно обосноваване. Терминът „утопия“ става нарицателен за обозначаване на различните описания на измислена страна, която е призована да служи като образец на обществен строй, а също в разширен смисъл включва всички съчинения и трактати, съдържащи нереални планове за социални преобразувания.
Тази мечтателна нишка на човешката мисъл не бива прекъсната през нито един от вековете, последвали съществуването на древна Елада, та чак до днес.
Утопията, като една от своеобразните форми за изява на общественото съзнание, традиционно въплъщава в себе си такива черти като осмисляне на социалния идеал, критика на съществуващия строй, а също опити да бъде предвидено бъдещето общество. Първоначално утопията тясно се преплита с легендите на „златния век“ и за „островите на блажените“. В представите на древните жители на Земята, това е периодът, когато хората водели блаженен живот, непомрачен от раздори, войни и тежък принудителен труд. Митът за „златния век“ възниква в периода на образуване на класовото общество. С разлагането на първобитнообщинния строй положението на хората рязко се влошава и затова в споменатите на народа предшестващата епоха му се струва като време на безоблачно щастие. Представите за щастлив първоначален период за живот на човечеството съществуват у много народи (вавилонския и библейските митове за живот на хората в райската градина и за изгонването им оттам, аналогични митове в Иран, Индия и др.).
В някои митове щастливият живот бил в представите на хората като отделен от обитаващите класово общество не посредством времето, а пространството. В този случай възниквали митове за „острови на блаженство“, намиращи се някъде „на края на Земята“, зад непроходими планини или непреодолим океан. Представите на древните гърци за „златния век“ подробно са отразени в поелият на Хесиод „Труд и дни“. Според Хесиод „златният век“ бил създаден, когато върху небето властва все още Кронос, откъдето произлиза израза „живот при Кронос“, означаващ „щастливо време“. Хората тогава не познавали нито мъка, нито житейски тежести, нито старост. Те умирали като че ли заспивали. Земята сама давала обилен урожай, хората владеели многочислени стада и се трудели само толкова, колкото искали. Хората от това поколение след смъртта им се превръщали в добри духове.
За утопични общества е писано в „Градът на Слънцето“ на Томазо Кампанела (1568–1639 г.). „Новата Атлантида“ на английския философ Франсис Бейкън (1561–1626 г.), „История на севарамбите“ на Д. Верас и т. н. През ХVІІ и ХVІІІ в. получават разпространение също така и различни трактати и утопични проекти за социални и политически реформи. От средата на ХІХ в. утопията все повече се превръща в специфичен жанр на полемичната литература, посветена на проблема за моралния идеал и моралните ценности.
Но както е заключил френският писател и авиатор Антоан дьо Сент-Екзюпери (1900–1944 г.): „Задачата ти не е да предвидиш бъдещето, а да му помогнеш да се появи“. Много утопични съчинения предлагат решение на отделни проблеми: трактатите за „вечния мир“ (Еразъм Ротердамски, Е. Крюсе, Ш. Сен-Пиер, И. Кант, И. Бентам и др.), педагогически утопии (Я. А. Коменски, Жан-Жак Русо и др.), научно-технически (Ф. Бекън).
Създателите на научния комунизъм Карл Маркс (1818–1873 г.) и Фридрих Енгелс (1820–1895 г.) правят най-амбициозния до този момент анализ на капитализма. Трудовете на Карл Маркс засягат един от най-важните въпроси на времето: как развитието на индустриалния капитализъм се отразява върху условията на живот и върху моралното състояние на обществото, и дали съществуват по-добри икономически и политически регулации, които могат да бъдат въведени в социалната практика. В своите „Икономическо-философски ръкописи (1844 г.) К. Маркс набелязва, на основата на своите наблюдения върху това как капиталистическата организация на труда съсипва живота на работниците, важни елементи от икономическото си мислене. В същото съчинение философът развива своите схващания за „отчуждаването на труда“ – за това как наемният труд отчуждава работниците от онова, което произвеждат, от самия процес на труда, от човешката им същност и от останалите човешки същества. Според Карл Маркс при комунистическото общество, вследствие на премахването на частната собственост, ще бъде сложен край на този вид отчуждение. По този начин би било премахнато напрежението в обществото, създало се заради отчуждението на работниците. Така и трудът ще възвърне своята същност на една от най-удовлетворяващите човека дейности, при която работникът влага своите усилия и способности в превръщането на неща от природата в продукти. Благата, които той създава, са материализация на неговите усилия и креативност.
Ето как научният комунизъм прехвърля утопичните мечти за справедливо общество върху територията на социалния инженеринг.
Наистина опитът в Съветския съюз и държавите от Източна Европа да бъде построен първият етап от комунистическото общество – социалистическия строй, не успя. Но това не е окончателното анулиране на теоретичния потенциал на научния комунизъм. Неотдавна идеите на Карл Маркс отново зазвучаха в изявленията на антиглобалистите от началото на ХХІ в., което показва не само, че дълбоките противоречия, заложени в капиталистическата система не са изчезнали, а че са актуални в политическия дискурс.
Именно реалността на все по-ескалиращото социално неравенство в капиталистическите държави поражда негативизма спрямо съществуващата обществено-политическа формация. Пропагандният балон на т. нар. „теория на просмукването“, т. е. че ако дадете на богатия повече пари посредством намаляване на данъците му, то той ще създаде повече работни места и повече доход за всички останали, – бам! – се спука.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
