Думата „Народ“ сякаш е прокажена
Кордон е добра идея. Особено, ако медиите я приложат към политиците. Ще бъде за тяхно добро – дори може да се окаже, че ще залипсват на публиката. Е, чак това едва ли ще се случи, но поне за известно време публиката ще си отдъхне от напъните на политическите навлеци.
Не е пресилено да се каже, че си имаме работа тъкмо с навлеци. Изборите недвусмислено показват, че онези, които гледат на политиците като на натрапници, с които е най-добре да нямаш нищо общо, имат смазващо предимство пред онези, които все още им вярват. А защо им вярват може да се окаже една от най-строго пазените тайни на Прехода.
От друга страна, и самите политици непрекъснато демонстрират, че гледат едни на други като на досадници, като на нахални конски мухи, от които няма никаква полза - и не може да има при никакви обстоятелства. Защо тогава хората да мислят нещо друго. Още повече, че конските мухи взаимно се набеждават във всевъзможни грехове, в това отношение въображението им е неизчерпаемо.
И за двете страни ще има несъмнени ползи от кордона – имам предвид политиците и медиите. Политиците, поставени зад кордон и лишени от достъп до медиите, ще използват паузата – колкото е по-дълга тя, толкова по-добре – за да не научат нищо ново. Но ще се надяват публиката да забрави клишетата, с които си служат и които няма как да заменят, понеже изобщо не са в състояние да го направят.
Ако знаменития Фил Джаксън от американската Национална баскетболна асоциация им е треньор, той ще е пределно облекчен – ще му бъде достатъчно да им подвиква отстрани „Едно“ и толкова - вместо да ги насочва към десетината схеми, с които се пренарежда играта на един баскетболен отбор. При нашите играчи/политици по начало няма и какво да се пренарежда, те си знаят едно и си баят едно, както гласи народният лаф. Те се страхуват да внесат дори най-малката промяна в играта си.
Схемата „Едно“ им е предостатъчна - придържай се към едно и също: гръмогласно повтаряй недомислици и тихомълком лапай, главно лапай – ако нещо все още е останало. Резултатът от тази схема е добре известен – поражение след поражение, но и Господ да им е треньор, нищо няма да се промени.
Медиите пък, и особено телевизиите, могат да използват кордона, за да си припомнят, че най-важното във всяко начинание е да търсиш Душата. Тия дни един мой приятел ми припомни една притча. Млад пътешественик искал да разгледа Мачу Пикчу, водача му бил възрастен местен жител, който обаче непрекъснато изоставал. Накрая младежът не издържал и го попитал защо се бави. „Чакам Душата, за да не изостане“ – бил отговорът.
Колко разкошни са тия думи – дори необятно разкошни, заради различните смисли, които съдържат и излъчват.
Телевизиите ни обаче са същински рай на бездушието, най-напред те се нуждаят от кордон, който да ги загради от самите тях, от собственият им опит, от всекидневната им практика, която с лекота приема – и утвърждава бездушието.
Те не само не биха изчакали „Душата, която изостава“, но и изобщо не се сещат за съществуването й. По този начин те увреждат и себе си, но не могат да устоят на изкушенията.
Както някой беше казал, цитирам по памет – „Порите на Душата се задръстват с праха,навяван от мръсните пътища на обикновения живот…“.
Но нека да не бъдем толкова поетични и да се запитаме – какво ще се случи, ако медиите и най-вече телевизиите изолират политическото съсловие, поне за известно време.
Най-напред, качеството на въздуха значително ще се подобри, включително и в собствените им продукции, това е вън от съмнение.
Част от публиката, която ги напусна и потърси утеха в Тик Ток, примерно, има вероятност да се върне обратно при тях – стига да се увери, че боклука, който минава за политическа публицистика е разчистен, а новините са освободени от задължението да повтарят до втръсване словоблудствата на политиканите.
Това ще бъде спасително проветряване – сега хората от телевизиите сякаш не си дават сметка, че се злепоставят в същата степен, в която се злепоставят и ударниците на политическия бъбреж.
Има нещо наистина унизително в това покорно да излъчваш глупостите, които минават за политическо говорене, да приемаш за нещо нормално елементарните хватки, които си прилагат политическите опоненти, идиотската сапунка, която произвеждат.
И уличните кучета вече са наясно, какво следва след поредните избори – едно инфантилно театро, което ще бъде прелюдия към следващите. Всички пак ще са победоносно опулени срещу камерите, словесният им репертоар е предварително известен на публиката, с изключение на някои нови нюанси, неособено изобретателни, презират се откровено един-друг, изобщо – няма спасение от батака.
А и никой не го иска, публиката най-малко, защото като че ли окончателно е задръстена. Тя беше започнала да придобива културата на активно участие в политическото битие – но и това приключи. Напъните през 2020 година не бяха плод на идеологическа несъвместимост, а по-скоро следваха позабравения повик от началото на 90-те години „Стани, да седна“ – „Стани ти, да седна аз“. Какъв е мераклията за стола, беше без никакво значение, какво представлява той, какво предлага, колко са му силиците – никой не се интересуваше от това.
Онзи лозунг за „ставането“ може да бъде редактиран така „Стани, за да седне господин Никой“. По същество, публиката си имаше работа – така е и досега – с напълно анонимни властогонци, търгаши с власт, дори най-популярните лица си остават неясни, неубедителни в намеренията си. Силуети от Мъглата. Затова и всичко, което изговарят е неясно и безплътно. И бездушно, разбира се.
Хаврата, която представят – или по-скоро тя се самопредставя – за политика, няма Разум, за Душа да не говорим, зад нея не се вижда нищо - и затова и нищо ново и по-различно няма да последва, колкото и търпеливи да сме.
Само в разпада на ДПС и, едновременно с това, в светкавичното му състояване като нов субект, има нещо важно: свидетели сме на създаването на нова партия, за която етническите отсенки сякаш вече няма да имат решаващо значение. И това е една от най-магистралните промени на Прехода.
Общата картина обаче ще продължава да поражда разочарования и апатия. Фантазия са надеждите медийният кордон да доведе до някакво пречистване на политическите субекти. Те ще си останат такива, каквито са си. Завинаги.
Вкусиш ли веднъж кръв, всичко друго ти се струва безвкусно. А канибализмът е отличителна черта на тукашната политика. Дори малоформатни партийки пристъпват в нея с очевидна кръвожадност – макар че са си просто едни кърлежи, които смучат от опонентите си, без да се интересуват какви отровни примеси поемат.
Те са си политически трупове, които симулират някакъв живот, нищо повече – не са баш като Ленин, споменавам го, защото в момента се сещам за знаменития лаф на Алешковски за „вечно живия труп на другаря Ленин“, той винаги ме е разсмивал. Нашите кърлежи обаче могат да предизвикат само жал.
По телевизията някой говореше за рисковете пред политическата класа, ако хаврата продължава. Няма такива.
Въпросната „класа“ ще продължава да си гние.
За съжаление, същото ще се случва и с Народа.
Не се вижда някой изобщо да мисли за него. Той ще си остане зад един непробиваем кордон.
Вече цял месец дрънкат и се пазарят за постове. И нито веднъж не се чу думата „Народ“.
Сякаш е прокажена.
Гледат на Народа като на някаква неизбежна притурка – непривлекателна и ненужна.
(Кеворк Кеворкян, специално за труд News)
