Д-р Вороноф, забравеният апологет на вечната младост

Хирургът присажда пръв тестиси от шимпанзе на импотентен мъж и му връща мерака

Признат учен-визионер, оказал се в един момент съвсем близо до спечелването на Нобелова награда

Става истинска звезда на „джетсет“-а по Френската Ривиера, прочула се покрай Ърнест Хемингуей, Пикасо и Скот Фицджералд

През ония безметежни години между Първата и Втората световна война светът вижда осъществен на земята мита за вечната младост

„Това, което характеризира нашия век, са американските небостъргачи и хирургическите операциите на д-р Вороноф!“ – така преди век будните интелектуалци в Западна Европа обобщавали преценките за времето си. Тогава, през 1925 г., световноизвестният френски хирург с руско потекло Сергей Воронов купува огромна луксозна вила в намиращото се на границата с Франция италианско крайморско градче Вентимиля и я превръща в център за трансплантация на органи от животни на човек. Защото вярвал, че по този начин, тоест оспорвайки традиционната медицина, той ще открие пътя към вечната младост и ще я направи достояние за всички. Експериментите му, които през двайсетте и трийсетте години на миналия век човечеството следи със затаен дъх, са съпътствани както с провали, така и с успехи. Като последните, макар и редки, нагнетяват надеждите за библейски дълъг живот, поне до „преяждане с дни“, както пише в светата книга, а инспириралият ги хирург става герой на своето време.

Сергей Вороноф

През тези дни доста медии в Италия, Франция и Швейцария използваха стоте години от закупуването на вилата – клиника във Вентимиля, като повод да си спомнят за един истински според тях пионер в медицината. И го наредиха сред най-известните мъже в света от първата половина на миналия век, може би и защото е хирург, символизиращ амбициите и странностите на най-хуманния занаят.

„Вороноф – писа тиражираният италиански всекидневник „Кориере дела сера“, е „д-р Франкенщайн“, който е обсебен от търсенето на вечната младост, но който е и признат учен-визионер, оказал се в един момент съвсем близо до спечелването на Нобелова награда“. Ех, бил също така любител на хубавия живот, който не дотяга, на красивите жени, които обичал до изнемога, става истинска звезда на „джетсет“-а по Френската Ривиера, прочула се покрай Ърнест Хемингуей, Пикасо и Скот Фицджералд, прославя се докторът и като изкусен комарджия. Но няма лошо, защото в негово лице поне през ония безметежни години между Първата и Втората световна война, светът вижда осъществен на земята мита за вечната младост.

Сергей Абрамович Вороноф е роден в Русия през 1886 г. и както се вижда от неговото име – той е от еврейски произход. Този факт принуждава семейството му да избяга във Франция през 1885 г. заради повсеместната гонка срещу себеподобните му. По онова време на императорския трон в Санкт Петербург се е качил Александър III, а той е убеден, че предшественикът му Александър II е убит при атентат от анархисти - евреи. Както е известно, терористичният акт е бил спретнат от брата на вожда на световния пролетариат Владимир Улянов-Ленин – Александър Улянов, а майката на двамата - Мария Бланк е била чистокръвна еврейка. Та, идвайки на власт след анархисткото покушение срещу Александър II и твърдо вярващ, че евреите са замесени в смъртта на предшественика му, Александър III започва жестока антисемитска кампания в цялата империя. Като преди десетина години известният италиански писател на исторически книжлета Енцо Барнаба дава думата на д-р Веронов в написаната в първо лице негова биография: „Мечтата за вечна младост“. „Пълзящият антисемитизъм в родината ще ме принуди да преглътна не една и две отровни хапки – казва докторът - и ще засили любовта ми към Франция, която бях хранил в Русия“. А веднъж озовал се в Париж, за да може да следва в университет, Сергей Воронов първо трябва да се сдобие с дипломи за завършено френско средно образование – и научен, и литературен профил. Първия успява да приключи за няколко месеца, но вторият му отнема две години, тъй като за да се дипломира, той трябва да владее перфектно езика на Молиер и Жан Жак Русо. Успява, научава го, а през 1888 г. прекръстилият се на Серж Вороноф младеж се записва в Медицинския факултет на Париж, като по-късно ще каже, че го бил направил обсебен от мечтата да намери разковничето на вечната младост. И изважда голям късмет, тъй като е записан в курса на светилото на медицината по онова време Жул-Емил Пеан - именит хирург и изобретател на т.нар. хемостатичната скоба, която дава неимоверен тласък на гинекологичната и коремната хирургия.

След като завършва през 1893 г., по предложение точно на професора му Пеан, д-р Вероноф става личен хирург на хедива на Египет, тоест наместника на турския султан в африканската страна - негово височество Абас Хилми II, който управлява държавата си от името на Високата порта, но е манипулиран от англичаните. В Кайро младият лекар организира през 1902 г. първия медицински конгрес в египетската история, като вече е започнал да се интересува от ефектите на кастрацията върху евнусите. Особено голям е интересът му към ролята на половите жлези и хормоните върху жизнеността на човешкия организъм и неговото стареене – цел, в която се фокусират бъдещите му изследвания. 

Останал вдовец през 1910 г. след смъртта на първата му съпруга Маргьорит Барб, за която се жени през 1897 г., Серж Вороноф се завръща в Европа. През 1912 г. пък пребивава за няколко месеца в Ню Йорк и се обучава в клиниката на носителя на Нобелова награда за медицина през същата година Алексис Карел, който е негов приятел и колега от университета в Париж, но вече е световно признат експерт по трансплантация на органи. А след като се завръща на Стария континент, успоредно с дейността си на хирург в Ница, където получава назначение, докторът спретва до къщата, в която живее, малка зоологическа градина и поставя началото на първите си експерименти по присаждане на органи на животни. „Оптимист съм – казва д-р Воронофф в биографията на Енцо Барнаба - анатомичната структура на матката на овцата със сигурност ще ми позволи да преодолея препятствията, с които се сблъсках при експериментирането с матки на женски кучета“.

Но медикът иска да премине на следващото, по-високо ниво, тоест да не присажда органи на животни, а на хора. И когато през 1912 г. френската полиция залавя няколко членове на бандата „Боно“ - група анархисти, опустошили по онова време Франция и Белгия, амбициозният хирург запретва ръкави. Един от закопчаните е известният заради литературната си страст с прякора „Учения“ бандит Раймон Калемин, който, осъден на смърт, предоставя доброволно тялото си за научни изследвания. Научавайки това, Вороноф отива при наблюдаващия делото парижки прокурор, за да поиска разрешение да отстрани един от бъбреците на Калемин и да го трансплантира на деветнадесетгодишно момиче, повалено от туберкулоза. Разрешение за операция обаче не получава, защото магистратът отсича: „Ако Калемин умре под ножа, присъдата няма да бъде изпълнена, а ако операцията премине добре, тогава в очите на обществото той ще стане благодетел и това е недопустимо“. Така деветнадесетгодишното девойче умира, а Калемин ще бъде екзекутиран.

Но на Вороноф не му се налага да чака дълго друга възможност за експерименти върху човешко тяло. През 1913 г. баща се обръща към него, за да реши проблема на четиринадесетгодишното му първородно дете, страдащо от кретенизъм - заболяване, което включва „дефицит“ в развитието на мозъка и други физически патологии. За Вороноф това обаче не е мозъчен проблем, а синдром на щитовидната жлеза, тъй като мозъкът не може да функционира без хормона, отделян от нормална щитовидна жлеза. Решението според хирурга се крие в трансплантацията на важния орган, но възниква въпросът откъде да го вземе? След като се опитва да убеди без успех един от родителите да дари едно от „двете крила на пеперудата си“ – щитовидната жлеза има долу-горе такава форма - хирургът е осенен от идеята, че трансплантацията може да проработи и с жлеза, взета от шимпанзе. Операцията е извършена пред екип от 19 лекари, присъстващи като свидетели, и завършва с голям успех. Така експериментът засилва убежденията на Вороноф, че присаждането на жлезиста тъкан от животни, особено маймуни, върху хора, може да противодейства на стареенето и да възстанови жизнеността на по-възрастни мъже и жени. „Следователно ключът към младостта и жизнеността се крие в половите жлези!“ – заключава хирургът според писателя-историк Енцо Барнаба.

По време на операция

През годините на Първата световна война лекарят запретва отново ръкави, този път за да потвърди интуицията си, че „тестикулярна пулпа“ от животни може да има положителен ефект върху процеса на заздравяване на рани. Експериментите му се оказват успешни и през 1919 г.  той представя резултатите си пред участниците в 28-ия френски конгрес по хирургия – колегите му го потупват по гърба,  изобилстват ръкостискания и комплименти, но никой не уважава поканата му да посети неговата лаборатория. Разбира се, скептицизмът и подигравките на връстниците му от докторската гилдия не помрачават неговите амбиции, още повече, че пред тях се откриват нови хоризонти, след като през 1920 г. той се жени за Евелин Бостуик – дъщеря на богат изпълнителен директор на американския потролен концерн „Стандарт Оил“. Тя обаче умира година по-късно от връхлетяла я тежка бронхопневомония, но личното ѝ състояние е толкова голямо, че осигурява на вдовеца огромна финансова независимост, преди всичко за да продължи авангардните си и за мнозина налудничави изследвания. На първо място той започва да трансплантира тънки резени от тестикулярна тъкан от шимпанзета и бабуини в тестисите на мъже, тъй като според него тази процедура водела до широк спектър от ползи, включително подобряване на паметта, намаляване на умората, повишаване на сексуалния апетит, удължаване на живота и подобряване на цялостното здравословно състояние.

Първите два опита за трансплантации от този вид са направени върху 45-годишен търговец и 65-годишен свещеник, но се оказват пълен провал. Вороноф обаче не се обезкуражава - третата трансплантация е извършена на 59-годишен мъж, страдащ от тежка форма на гонорея, която е причинила загуба на сексуалната активност и физическа и психическа депресия. Според биографията на Барнаба, въпросната операция с присаждане на фрагменти от тестикули от маймуна върху човешки полови жлези била приключила „задоволително добре“, но за истински успех се сочат четвъртата и петата трансплантация, извършени на писателя и носител на Нобелова награда за литература Морис Метерлинк, както и на 74-годишен английски аристократ, който е бил импотентен в продължение на десетилетие. „Когато го видяхме 8 месеца след операцията, не можахме да повярваме на очите си – казва хирургът в томчето „Мечтата за вечната младост“ - Той вече не бе с наднормено тегло, плешивостта му бе изчезнала под дебел слой коса и твърдеше, че се чувствал с двадесет години по-млад!“ Така през 20-те и 30-те години на миналия век тези операции стават изключително популярни, особено след закупуването и превръщането в клиника на луксозната вила-замък „Грималди“ край Вентимиля. Като за да получава свеж материал за трансплантации, в огромния парк на имението хирургът организира въпреки протестите на тогавашните анималисти нещо като зоологическа градина, нещо като ферма, далеч по-просторна от онази край Ница, където нарочно спазарен цирков звероукротител се заема с отглеждането на нужните за операциите животни. А пред вратата на вилата започват да се редят на опашка богати и известни хора, даващи мило и драго, за  да бъдат ощастливени с трансплантация, медиите пък отразяват нашироко и винаги като сензация всяка хирургическа интервенция. Тук му е мястото да се спомене, че Вороноф също така се опитва да трансплантира яйчници от маймуни на жени, с цел да се противодейства на ефектите от менопаузата, но тук изглежда удря на камък.

Вила Грималди

Вороноф ще работи между лабораторията си във Вила Грималди, Франция и Италия до 1939 г., когато расовите закони в тези страни го принуждават отново да бяга в чужбина заради еврейския му произход. И заедно с красивата си трета съпруга Герти, която е почти петдесет години по-млада от него, световноизвестният хирург се премества в Ню Йорк, където обаче престава да практикува. След края на Втората световна война семейството се завръща в Италия, където открива вилата-замък-клиника „Грималди“ опустошена от бомбардировки. Приятели – архитекти правят план за възстановяването на разкошното имение и неговата монументална сграда, но всичко пропада, тъй като през 1951 г. преместилият се да живее в Лозана Вороноф се подхлъзва във ваната си, удря лошо глава в чугунения борд и умира на място. След това вилата е продадена от съпругата Герти, вече повторно омъжена за португалския граф Жил да Фош, като новите собственици създават свръхлуксозна лятна резиденция. Според слуховете обаче скоро престанали да ходят там, тъй като имотът бил обитавана от призрака на Вороноф и постоянно кънтели неговите писъци на руски език.

Днес традиционната пък и нестандартната медицина сякаш не искат да си спомнят за д-р Сергей Вороноф. В замяна на това той продължава да живее с неговите експерименти и шеметни визионерски идеи в инспирирани от тях произведения на именити белетристи като бащата на Шерлок Холмс – Артър Конан Дойл и гения на руската литература Михаил Булгаков. Продължава да съществува също така в плеяда елитни световни кръчми и с вкусния специалитет – „Филе Вороноф“, който е смятан за истински афродизиак и за един от върховете на т.нар. еротична кухня. Приготвя се като къс телешко филе се запържва леко в краве масло и след това се фламбира с коняк докато месото придобие предизвикателно искрящ кафяв цвят и карамелизиран послевкус. На Воронов е посветен и световно известният коктейлът „Monkey Gland“ (в буквален превод „Маймунски тестис“), за който се твърди, че е забъркан почти преди век в Париж от джин, портокалов сок, сироп гренадин и няколко капки абсент.

Автор: Румен Михайлов

trud.bg