На 2 май отбелязваме паметта на светия княз Борис-Михаил Покръстител
Предстои излизането на историческия роман на Галина Златарева „Борис и неговите синове“ - вълнуващ разказ на великия владетел и онази далечна епоха
Днес е църковният празник, посветен на св. княз Борис-Михаил (852-889, починал на 2 май 907 г.), който отразява дълбоката почит на нашия народ към този забележителен владетел. Втори май е и празникът на Плиска, затова нека поздравим гражданите на първата ни столица. По този повод ще хвърлим поглед към една недостатъчно позната страница от управлението на Борис, която е показателна за неговите качества на даровит политик и държавник.
Българо-сръбските отношения през IХ-Х в., както и ранната история на самите сърби, са познати най-вече от сведенията на византийския император и писател Константин VII Багренородни (905-959) в неговата книга “За управлението на империята”. Първият случай е опитът на кан Пресиан I (836-852) да завладее Сърбия с война, продължила три години. Българската експанзия среща съпротивата на княз Властимир (около 825-860), най-видният представител на сръбската династия Вишеславичи. За войната не се знае почти нищо, но тя маркира една трайна линия в геополитическата стратегия на българските владетели към Западните Балкани. Да не забравяме, че тогавашна България заема територия, “в пъти” по-обширна от днешните ни повече от скромни граници...
Борис-Михаил продължава линията на Пресиан, което е подчертано от император Константин VII, макар и в твърде наивна форма: “Борис искал да отмъсти за поражението на баща си...” Българският авангард, воден от престолонаследника Владимир Расате, навлиза на сръбска територия, но търпи поражение. Владимир заедно с дванадесет “велики боили” попада в плен. Когато Борис с основните български сили пристига в района на крепостта Рас (дн. Нови Пазар, Сърбия), сърбите молят за мир. Управляващият “триумвират” на братята Мутимир, Строимир и Гойник започва преговори, а Владимир и боилите са освободени. Борис получава дарове, възприемани в България като данък (“пактон”). Както бе показано от проф. Любомир Максимович, най-приемливо е тази война да бъде отнесена към времето около 880 г.
Какви са мотивите за действията на княз Борис? Наред с очертаната стратегия в западна посока, включваща подчиняването на Сърбия, а и на Хърватия, за войната със сигурност има и конкретни причини. Основната от тях е засилването на византийското влияние в региона на Западните Балкани през 70-те години на IХ в. Началото е поставено с интервенцията на византийския флот при обсадата на Дубровник от арабите (866-867 г.). След десетилетия на слабост в басейна на Адриатическо море, император Василий I Македонец (867-886) успява да възстанови и разшири византийската власт по крайбрежието. Около 872 г. малката “архонтия” Далмация е преобразувана в “тема” (провинция) - директен израз на засилилото се византийско военно и политическо присъствие. Граничещите с Далмация племенни държавици Дукля (дн. Черна гора), Сърбия (наричана и Рашка), Травуния, Захумие и Пагания на практика губят своята независимост. Нещо повече, военни контингенти от сърби и хървати са прехвърлени от византийския флот в Италия при сраженията на ромейските войски с арабите за крепостта Бари през 871 г. Именно през онези години е и покръстването на сърбите - по време на българо-сръбската война по-младите представители на княжеския род вече носят християнски имена.
В сръбската историография се приема, че византийската върховна власт над сърбите във времето на император Василий I е реална, а не просто символична. Следователно българският поход е имал за цел да елиминира, най-малкото да ограничи това влияние. Независимо от конкретния ход на войната, тя в никакъв случай не е поражение за българите, както често се мисли. Наистина, войската на Владимир е разбита, той и военачалниците му са пленени. Обаче при появата на Борис начело на основните български сили сърбите на практика капитулират! Как иначе да си обясним поразителната отстъпчивост на техните князе? Това поведение в никакъв случай не е на победители... Не бива да подминаваме и доказаната от изследователите тенденциозност на Константин VII при отразяването на “сръбската тема”. Причината е, че в средата на Х в. - времето, когато самият Константин VII е начело на византийската държава,- сръбският княз Чеслав Клонимирович, българин по майка, признава зависимостта си от цар Петър (927-969). Така или иначе, с войната от около 880 г. Борис постига целта, в името на които я започва - византийското влияние в Сърбия е заместено от българско. В тон със своята манипулативна линия Константин VII се спира на сръбските дарове, поднесени на княз Борис: “... двама роби, два сокола, две хрътки и осемдесет скъпоценни кожуха...” Очевидно императорът се отнася с ирония към българските претенции за власт над Сърбия във времето на царете Симеон и Петър, показвайки колко скромен е въпросният “данък”. От друга страна, при написването на тази глава в своята книга Константин VII най-вероятно черпи информация от византийския съюзник Захарий Прибиславлич. Явно такава е гледната точка на сръбския княз за събитията, поставили началото на българската опека над собствената му страна. Така или иначе, зависимостта на Сърбия към България е имала и други измерения, вкл. участието на сръбски военни отряди в защитата на българските граници. Отново от Константин VII научаваме, че Борис-Михаил прави опит да подчини и Хърватия, след което сключва мир с нейните князе. Двете страни си разменят дарове „... в знак на благоразположение...”
Няколко години след войната от около 880 г. върховната власт е заета еднолично от Мутимир (860-891/892), което става с българска подкрепа. За да си осигури вътрешна стабилност и помощ от страна на България, князът изпраща по-младите си братя и дотогавашни съвладетели Строимир и Гойник като заложници в Плиска. Към 893 г. претендент за сръбския престол е Петър, синът на Гойник, който отново има българска подкрепа. От своя страна, княз Строимир продължава да живее в България. Тук се ражда и неговият син Клонимир, на когото “... Борис му дал българка за жена...” През 2021 г. запознахме читателите на “Труд News” със златния печат на княз Строимир, открит именно в района на Плиска. От брака на този княз със знатната българка се ражда сръбският владетел Чеслав Клонимирович (931- около 960 г.), за когото стана дума малко по-горе.
Коя би могла да бъде въпросната българка? Ако вземем предвид честата практика внукът да носи името на свой дядо, вероятно става дума за дъщеря на видния болярин Чеслав. Според житието на св. Климент Охридски той е един от най-доверените съветници на княз Борис-Михаил. Името “Чеслав” не се среща сред ранните представители на сръбската династия, както и при по-късните владетели на западната ни съседка. Обстоятелството, че именно в дома на Чеслав през 886 г. пребивава Кирило-Методиевият ученик Ангеларий (пристигнал в Плиска заедно със събратята си Климент и Наум) надали е случайно. То би могло да отразява български планове към наскоро покръстената Сърбия. Редно да се отбележи, че в последно време в сръбската наука се забелязва позитивен обрат към признаване на идващото от Плиска и Велики Преслав, после и от Охрид, българско културно и духовно влияние. Негов израз е и възприемането в Сърбия на кирилицата - българската азбука, създадена именно в Плиска във времето на светия княз Борис-Михаил.
Автор: Проф. Пламен Павлов
trud.bg
