Имам дълголетна дилема пред себе си за това какво липсва най-много на днешните граждани на Северна Македония. На тях и на държавата им, която ние, българите, първи признахме и по такъв начин отворихме пътя към утвърждаването u в международното общуване.
От повече от двадесет години твърдя, че най-големият дефицит в новата балканска държава Република Северна Македония е дефицитът на демокрация в нея. Така тя се роди, така направи първите си крачки, така живее и се развива и до днес. Независимо кой е на власт, тази липса е видима. Тя е по-очертана при партиите, които нямат толкова управленски опит и които, печелейки властта, се опитваха да наваксват годините, в които или са били извън нея, или пък изобщо не са били на политическия терен.
Примерът с ВМРО-ДПМНЕ е достатъчен, особено днес, когато залитането към автократизма и отказа от практиката на демократичното битие е пред очите ни. Споменавал съм „препоръката“, която мои колеги оттатък границата са ми отправяли, когато съм ги питал как според тях България трябва да се държи към държавата им, за да бъдат отношенията такива, каквито трябва да са, и те са отговаряли: „Следвайте примера на Вучич!“. Знам какво имат предвид, но ако някой наистина се държи като Вучич, това е премиерът им Християн Мицкоски. Само че в неговото поведение няма нищо от школовката и перфидността на сръбския президент, които той натрупа през годините. Мицкоски си остана едно бледо провинциално копие на Вучич, един човек с примитивно разбиране за упражняването на властта, в това число и с очевидното му залитане към авторитаризма на сърбина.
От друга страна ми се струва, че може би все пак най-големият дефицит, който обществото край Вардар в младата държава има, е пълната липса на желание на нейните граждани за самопознаване. Или за самоопознаване, което пък би означавало процес, който с течение на времето да разкрива истината за миналото на всеки един от тях, за фамилната, групова или генерационна традиция, за възпитанието, получавано в семейството или в роднинския кръг. Все неща, които са заветни, но които в повечето случаи са били обявявани за ерес от идеологическите доктрини и от практиката на режимите, минали през десетилетията на Титова Югославия.
Дали от леност, или от страх, или и от двете заедно, но днешният македонец в повечето случаи вече не иска да знае кой е той самият. Че току виж до съзнанието му достигне нещо, което е извън сегашната матрица, че е „син на юнашко племе“, че неговата идентичност наистина идва от вековете, но че там тя е била друга. Ами ако изведнъж вземе да падне на земята когато разбере, че не е „пъпът на света“, както го убеждават, а кукла за играчка на едни други сили, наричани незнайно защо „велики“? В крайна сметка, може да му светне някаква лампичка, че всъщност винаги е бил пионка, която вятърът на политиката е мятал насам и натам. Да не употребявам по-остри сравнения, че както са свикнали да се сърдят за нищо...
Мисля си, че и двата елемента на тази дилема са верни. Значи, нямаме спор между тях, а просто обмисляме напълно добронамерено за това какви са липсите, или дефицитите на днешните граждани на Северна Македония. А мотивът отново да си ги припомним бе изказването на президента на страната Гордана Силяновска-Давкова, която взе, че обвини Европейския съюз в дефицит на демокрация. Нейният аргумент бе гласуването в Европарламента, при което бяха отхвърлени македонската идентичност и език от доклада за напредъка на страната.
Тези думи на Силяновска пък дадоха повод на моя колега Люпчо Поповски в поредната си седмична колона за Дойче веле да попита защо досега никой не се е опитал да даде съответното психологическо, психиатрично и социологическо обяснение на „Македонския синдром“? „От синдрома на Стендал започват халюцинации, предизвикани от красотата. При Стокхолмския синдром поради страха за собствената сигурност започва да се проявява съчувствие и разбиране към тези, които са те отвлекли. А какви халюцинации предизвиква македонският синдром?“, пита Поповски в края на текста. Отговор на този въпроси трябва да си дадат самите граждани на Северна Македония. Така мисля.
Иначе всичко това, което се случи през последните дни в отношенията на България със Северна Македония, не е нищо друго, освен реализацията на плана на Мицкоски за превръщането на провала в победа. Чрез осъществяването му трябва да се придаде друга, позитивна стойност на гафа, който самият той направи със споменаването на доклада и формулировките за идентичността и езика в него. Мицкоски е толкова жаден за овации, толкова е обсебен от чувството за непогрешимост, че вероятно и през ума не му е минало, че предварителното оповестяване на фразата за идентичността и езика може да предизвика ответна реакция.
В този случай можем да му бъдем признателни, защото това мобилизира евродепутатите ни, накара ги да застанат заедно и да се опитат да променят ситуацията. Това активизира и политическата класа у нас, която видимо и, надявам се, невидимо пробва да поправи грешката. И всичко щеше да бъде съвсем нормално, ако и при този успех в Европарламента партиите у нас не бяха се опитали да си припишат заслугите. Всяка повече от другите. Поне така изглеждаше дебатът в Народното събрание. Колко пъти през последните тридесет години съм призовавал за единство между политическите сили у нас по отношение на Република Македония, сега Северна. Толкова теми има, по които актьорите на политическия терен могат да спорят, да се надвикват и обиждат, плесници да си удрят - здравеопазване, образование, сега пък въвеждането на еврото. Но за Македония трябва да действат заедно. Или поне да мълчат.
Най-обиден от цялата ситуация би трябвало да се усеща онзи австриец - докладчикът Томас Вайц. Мицкоски го вкара в неудобната позиция да се чувства предаден и в някаква степен опозорен, защото стана ясно, че може би е нарушил етичните и процедурни норми на Европейския парламент. Другиму това би било наистина некомфортно, но Вайц избра тактика като тази на Мицкоски - да атакува. А той е толкова лесен, както се казва. Като си австриец и се кълнеш в своята алпийска идентичност, я кажи на какъв език говориш? На австрийски, както гражданите на Северна Македония на македонски? Я стига, ставаш смешен.
Свикнали сме да търсим вътрешнополитическа проекция на всичко, което политиците правят „навън“. Така и с Мицкоски. Цялата му тупурдия, в това число и привикването на българския посланик Желязко Радуков във Външно министерство в Скопие, има една единствена, не, повече от една цели - първо, премиерът да узакони пълното си лидерство в държавата, второ, да консолидира симпатизанти и други гласоподаватели около кандидатите за кметове на местните избори през есента. И трето, а какво ще кажете за второто? Само да спомена, че с Радуков не са познали...
В случая с антибългарския фанатизъм на Мицкоски обаче имам усещането, че той вече излиза извън рамките на споменатия по-горе принцип. Да, наистина, местните избори са му важни. Особено на две места в страната - Скопие и Струмица. Скопие, защото е столица и защото кметицата Данела Арсовска, която преди четири години бе подкрепена от ВМРО-ДПМНЕ, сега му се изплъзва. И понеже става така, срещу нея са организирани „специални мероприятия“, в това число и физическо насилие. А Струмица е крепостта на Зоран Заев и затова много е важно тя да бъде превзета. Символно място, без съмнение, и за нас, българите. Нали там бе първата голяма проява на двете ни държави и на двете правителства след подписването на Договора за добросъседство и приятелство през август 2017 г. през есента на същата година? Тогава, когато се разбраха за много неща, но нито едно от които не се случи.
Припомням, ако сте забравили, де
Автор: Костадин Филипов
trud.bg
