Често пъти правото е неясно дори за съдиите, законите се усложняват, вече има човешки права ново поколение
Наскоро излезе книгата на Борис Велчев „По някои въпроси на обстоятелствата, изключващи обществената опасност в НК“ (ИК Сиела“). „Целта на тази книга не е да представи нов модел, по който да бъдат структурирани обстоятелствата, изключващи обществената опасност в Наказателния кодекс, нито да обоснове нови и несъществуващи към този момент основания за изключването й, а само да открои отделни правни проблеми и да предложи възможни решения“, казват издателите.
Борис Велчев е юрист, съдия, учен. На 19 януари 2006 година е избран за главен прокурор на България като единствен кандидат и с одобрение 23 от 25 гласа на членовете на Висшия съдебен съвет. От 23 февруари 2006 до 31 октомври 2012 година е главен прокурор.
От 1 ноември 2012 година Велчев е съдия в Конституционния съд. Председател е на Конституционния съд от 15 ноември 2015 година, като на 14 ноември 2018 година е преизбран за втори мандат.
Преподава Наказателно право и Международно наказателно право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, където до 2012 година е и ръководител на Катедрата по наказателно-правни науки.
Предламе ви увода на авторитетното издание „По някои въпроси на обстоятелствата, изключващи обществената опасност в НК“.
Изминаха 25 години от издаването на забележителния труд на проф. Антон Гиргинов „Неизбежна отбрана и крайна необходимост“. За това време много неща се промениха – и в законодателството, и в съдебната практика, а и в обществените нагласи.
Това ми даде кураж да се опитам да изложа и някои свои виждания по тема, по която вече е писал проф. Гиргинов.
Целта ми не е да представя нов модел, по който да бъдат структурирани обстоятелствата, изключващи обществената опасност в Наказателния кодекс, а само да откроя отделни правни проблеми, свързани с тях и да препоръчам възможни решения на тези проблеми. Това е отразено и в заглавието на тази книга.
Нямам и за цел да обосновавам нови и несъществуващи към този момент в НК основания, които изключват обществената опасност (1).
Надявам се настоящите разсъждения да се окажат полезни един ден, когато се пристъпи към теоретичното оформяне на този необходим нов модел на обстоятелствата, изключващи обществената опасност.
* * *
На пръв поглед извън темата на това съчинение,
ще започна с езика
„Нашето законодателство, взето в своята цялост, е чуждо на българския народ, на неговите правни схващания, правни чувства и правни разбирания. Даже ония наши закони, които, като гражданският или наказателният, засягат по-отблизо семейните, битови, стопански и етически отношения на народа ни, го оставят апатичен. Той търпи и понася тяхното приложение, защото държавата и властта му ги налагат. Но рядко, може би, даже никога той не прибягва до тях като към нещо свое, изникнало от недрата на неговия материален и духовен живот, свързано с националния и културен негов напредък. Никакво въодушевление, никаква привързаност не го влече към нашите закони, даже когато той прибягва към тях, за да защити свои материални или духовни интереси (2).“
Тези думи на проф. Венелин Ганев, написани преди век продължават да бъдат актуални.
Трудно може да се направи някакво обобщение, какъв трябва да бъде езикът на законите – общодостъпен и простичък или строго професионален. Наистина, като че ли чл. 9, ал. 1 от Закона за нормативните актове ясно урежда този въпрос – „Разпоредбите на нормативните актове
се формулират на общоупотребимия български език,
кратко, точно и ясно.“
За съжаление, това в чести случаи се оказва само пожелание. А и вероятно няма как да е иначе в нашия сложен свят, в който непрекъснато възникват нови и нови правни явления.
Всъщност, няма нищо по-логично от това, правилата да са написани на такъв език, който да е разбираем за техните адресати. Ако хората не разбират предписанията на закона, те просто няма да го спазят.
И без това, старото и мъдро правило, че незнанието на закона не извинява никого, всъщност почива на презумпцията, че гражданите познават закона. А всички знаем, че презумпциите могат да бъдат и оборими.
Идеята, че публикуването на един закон в Държавен вестник бива последвано от масови колективни четения на този закон, за да могат всички да го разберат и спазват, не се нуждае от коментар. Наистина,
в наши дни текстът на всички закони е
лесно достъпен онлайн,
но и обществото е такова, че интересът към скучните четива е минимален, дори когато те предписват правила за поведение, неспазването на които води до тежки санкции.
Скептичен съм, че в наши дни гражданите се интересуват от законите, включително и от наказателния закон. Това ми се струва факт, с който трябва да свикваме. И правосъзнанието и общата култура не са на особена почит. Но в това е само половината зло.
Втората половина на злото настъпва, когато съвестният гражданин все пак се реши да прочете закона с благородната цел да го изучи и спазва и установи, че всъщност не го разбира.
Има закони, насочени към сравнително ограничен кръг адресати, които като правило притежават специфична професионална компетентност. Малко граждани имат интерес да прочетат Кодекса за застраховането, освен ако имат някакъв конкретен застрахователен проблем. Точно обратен е случаят с Наказателния кодекс.
Разбира се, въпросът за езика на НК е много по широк от темата на това съчинение. И все пак, връзка има.
В последните години правото
силно се усложнява
Вероятно за това има множество причини, но аз бих откроил две основни, които имат обективен характер, и една допълнителна – изцяло субективна.
Първата е в това, че животът става по-сложен. Появи се на практика паралелен живот във виртуалната среда, който изисква своята правна уредба. Развитието на индустрията породи нови рискове за околната среда. Появиха се и
човешки права от ново поколение,
които на свой ред предполагат защита. Възникнаха нови престъпни явления, непознати на нашето наказателно право към 1968 година, когато е приет НК.
Втората основна причина също ми се струва очевидна – необходимостта от постоянното транспониране на норми на европейското право. За съжаление, този процес твърде често се схваща като нескопосан превод на текстове, написани на онзи английски език, който се говори в Брюксел. Така във вътрешното ни законодателство се появяват странни текстове, които едва ли могат да бъдат разтълкувани и от собствените им вносители.
Допълнителната причина има субективен характер. Все по-често сме свидетели на промени в законодателството, които се дължат на конюнктурни политически обстоятелства. Написано набързо, само и само да се удовлетвори някоя временна социална потребност или политически каприз, това законодателство е вътрешно противоречиво, често
ненужно и умножава хаоса
в правната система
В резултат от това, правото става все по-трудно за разбиране. То е написано на усложнен език, съдържа твърде много специфични понятия, на които е придадено правно значение, става все по-обемно с увеличаването на броя на отношенията, които биват регулирани. И се пише все по-непрофесионално.
Правото придобива все по-самоцелен характер и като че ли става все по-трудно да бъде спазвано, дори от най-добросъвестните граждани. Този извод е особено валиден за наказателното право. Там той може да бъде проследен особено отчетливо. Впрочем, процесът на отчуждаване на правото от неговите адресати е най-опасен именно в областта на наказателното право.
От друга страна, успоредно върви и един друг процес – като цяло
спада интелектуалното ниво на нацията
Изразът „четене с разбиране“, непознат доскоро, е най-добрата илюстрация за подхода, при който българските деца получават образованието си. Някак стана приемливо, макар и нежелателно, четенето без разбиране. Постепенно израстват поколения с коренно различно правосъзнание от своите родители.
Училището вече се отказа да възпитава. Друг е въпросът и колко успява да образова.
Бедността и социалната изолация в гетата водят до израстването на младежи без минимална култура и грамотност и на практика отсъстващо правосъзнание. С лекота и все по-често се извършват зверски престъпления. Убеден съм, че ако този процес не бъде спрян, след време
ще трябва да преоценим и
самото понятие за невменяемост,
защото хиляди, иначе психически напълно здрави млади хора просто няма да имат нужния капацитет да разбират значението на постъпките си. Или откровено казано – да отличават добро от зло. Този извод навремето беше направен от доц. Живко Велчев в една негова монография и ми се струва пророчески.
Двата процеса, които се развиват в съвсем противоположни посоки водят до един резултат – правото става все по-недостъпно за гражданите, отдалечава се от своите адресати, превръща се в отчуждена от обществото система от самоцелни норми.
Тълкувателните актове на върховните съдилища показват, че
често пъти правото е
неясно и за съдиите
Противоречивата съдебна практика налага изясняване на съдържанието на очевидно неясни правни норми – неясни на най-добрите професионалисти в правото – съдиите. В резултат от тълкуването, разпоредбите може би стават ясни за съдиите, но със сигурност това не важи за гражданите. Противоречиво право, което е ясно единствено на органите на съдебната власт и адвокатите, а не и на тези, които трябва да го спазват, престава да бъде право. То се превръща в затворено знание, достъпно за елитен клуб от юристи.
Няма съмнение, че редица от разпоредбите на НК имат за свой адресат държавни органи и предимно съда. Няма как да се обоснове, че разпоредбите относно определянето на наказанието са насочени към обикновените граждани. Съвсем ясно е, че техният адресат е съдът. Други разпоредби са насочени преди всичко към гражданите. Никой не може да ме убеди, че разпоредбата за неизбежната отбрана има за основен адресат някой друг, а не онзи, който първи ще прилага института – обикновеният човек.
НК е измежду онези закони, които трябва да бъдат написани на език, който да е разбираем, ако не за всички, то поне за повечето от гражданите.
Този закон трябва да бъде понятен,
поне за средния българин
Нека посоча един пример.
През годините многократно съм питал студентите от трети курс по право, дали след прочитането на разпоредбата на чл. 12 НК им е ясно как имат право да се защитават, ако бъдат нападнати. Винаги отговорът е бил един и същ – отрицателен. Няма човек, който не познава добре съдебната практика, който може да разбере, какъв е вложеният от законодателя смисъл в израза „характера и опасността на нападението“, просто като го прочете. Какво постигаме, когато напишем в закона нещо, което не е ясно дори на съдилищата, че се налага Върховният съд да го пояснява, а всъщност е насочено към обикновените граждани? Въпросът ми се струва риторичен. Нищо не постигаме.
Елитарността на юридическата
професия няма да пострада,
ако законите и особено – НК, бъдат написани на понятен език, който е разбираем за обикновените хора. Естествено, нямам предвид те да бъдат крайно опростени. Естеството на правото изключва възможността то да бъде пресъздадено чрез картинки в комикс. И все пак, поне онзи закон, неспазването на който води до най-тежки последици, трябва да може да бъде разбран от първи прочит от средностатистическия гражданин. А когато естеството на правното регулиране позволява това, известна казуистичност в закона ми се струва оправдана. Просто хората по-лесно помнят конкретни хипотези и чрез тях по-добре разбират съдържанието на съответните институти.
От 1968 година насам почти няма разпоредба от НК, по която да не е формирана значима съдебна практика. Бяха издадени от Върховния съд и от Върховния касационен съд редица тълкувателни актове, които добре обясниха смисъла и съдържанието на неясни разпоредби на НК. Ако един ден кодексът бъде пренаписан в светлината на тълкувателната практика, според мен той ще бъде по-ясен и разбираем. Но това е амбициозно пожелание, с малка вероятност да се сбъдне в държава, в която политическата омраза към компетентността постепенно се превръща в правило.
Тези бележки ми се струват обоснована прелюдия към основната тема – интересът ми към обстоятелствата, изключващи обществената опасност.
Този интерес беше естествено продължение на работата ми за обществената опасност, която беше издадена преди няколко години (3). Реших, че си струва да направя продължение на темата и да предложа своя анализ на обстоятелствата, които я изключват. Такъв пълен анализ засега липсва. Разбира се, забележителните трудове и на проф. Момяна Гунева, и на проф. Антон Гиргинов и на доц. Живко Велчев в много голяма степен изясняват редица от посочените обстоятелства.
Все пак, струва ми се, че периодично е нужно да се прави преглед на изказаните научни становища и на съдебната практика, да се търсят нови идеи, без това по никакъв начин да омаловажава приноса на онези, които са посветили трудовете си на тези теми в миналото.
Не на последно място, през годините съм изследвал отделни аспекти на тази проблематика. Изводите ми са били публикувани в отделни статии, които в различна степен възпроизвеждам и тук, просто защото продължавам да поддържам направените в тях изводи.
Онова, което ще се постарая да докажа в тази книга е, че в правната уредба на повечето, ако не и на всички обстоятелства, изключващи обществената опасност,
има нужда от промени
Повечето от тях, дори и класическите институти, са уредени в различна степен неясно и това или позволява различни тълкувания, или поражда проблеми при тяхното прилагане.
Впрочем, искам да подчертая, че въпросните обстоятелства имат изключително важно правно значение. Част от тях позволяват да се изключи наказателна отговорност дори за посегателства върху човешкия живот. Именно това изисква тези институти да бъдат внимателно анализирани и да се предложат начини за тяхното приближаване до адресатите им – в повечето случаи – обикновените граждани, за да бъдат те разбрани и законосъобразно прилагани.
Изобщо –
идеята за приближаване на правото към хората
е основна задача за науката. В противен случай правото и хората постепенно ще се отдалечават, докато в един момент окончателно загубят връзка.
–––
Бележки
1. Те са добре анализирани в: Велчев, Ж. Извънзаконови обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправността на деянието в наказателното право на Република България. – В: Съвременни предизвикателства пред наказателното законодателство: Сб. доклади,. София, УИ „Св. Кл. Охридски“, 2018, с. 365–382.
2. Ганев, В. Нашето обичайно право и неговото отбелязване. – В: Юбил. сб., изд. по инициатива на Юрид. фак. при СУ в чест на С. С. Бобчев по случай петдесетгод. му публицист. и обществ дейност. С., Държ. печ., 1921, с. 96–108.
3.Велчев, Б. Обществената опасност и българското наказателно право. С., Сиела, 2017.
