Темата за естетичните процедури отново излезе от зоната на лъскавите реклами и влезе в територията, в която всъщност следва да ѝ е мястото- тази на правото, контрола и отговорността. Поводът бяха няколко тежки публично отразени случая, включително смърт след естетична интервенция, самосезиране на Изпълнителна агенция „Медицински надзор", прокурорска проверка и паралелно с това публично напомняне, че филъри се поставят само от лекари и че подобни намеси не са работа на „студиа", „салони" и онлайн пропаганда. В същите дни Министерството на здравеопазването смени и ръководството на ИА „Медицински надзор", което само по себе си засили обществения въпрос дали държавата ще започне да гледа по- сериозно на тази зона, в която твърде дълго рекламата се движеше по-бързо от регулацията.
И точно тук е голямата заблуда на времето ни - една процедура се снима добре, продава се добре, качва се добре в Instagram и внезапно започва да изглежда като нещо леко, бързо и почти безобидно. Малко убождане. Малко корекция. Малко „освежаване". Само че тялото не живее в социалните мрежи. То живее в реалността. А в реалността всяка инвазивна намеса- с игла, вещество, лазер, конец, апарат - е медицински акт с медицински риск. И колкото по-добре е опакован този риск като beauty услуга, толкова по-опасен става той, защото човекът престава да мисли като пациент и започва да действа като клиент. А точно в този момент правото трябва да се намеси най-категорично.
Това не е просто естетика, а медицинска дейност
Проблемът при тези случаи никога не е само естетически - той е много по-дълбок. Щом се прониква в тялото, вече не говорим за обикновена услуга, а за медицинска дейност. Законът за здравето не оставя съмнение по този въпрос- пациентът има право на достъпна и качествена медицинска помощ, на ясна и достъпна информация, на сигурност и безопасност на процедурите и на достъп до медицинската документация. Това означава, че при увреждане след филър, ботулинов токсин, лифтинг конци или друга инвазивна намеса спорът не е „хареса ли ми резултатът", а има ли нарушение на професионален стандарт, има ли липса на реално информирано съгласие и има ли причинена вреда, за която някой трябва да отговаря.
Това е и причината доброволният характер на процедурата да не освобождава никого от отговорност. Напротив. Тъкмо защото човек сам избира да се подложи на такава намеса, изискването за честно и пълно информиране става още по-важно. Няма как пациентът да бъде третиран като някой, който просто „си е поел риска", ако рискът не му е бил обяснен реално, предварително и разбираемо.
Кой има право да извършва подобни манипулации
Един от най-важните практически въпроси е кой изобщо може да извършва такива процедури. На сигурно правно ниво днес може да се каже поне следното - инжектирането на филъри, ботулинов токсин, химичен пилинг и лифтинг конци е уредено като медицинска дейност, а не като свободно плаваща beauty практика. Това означава, че подобни манипулации не са работа на салони, студиа, самоуки „естетични консултанти" или хора, които просто изглеждат уверени в социалните мрежи.
Медицинският стандарт по „Пластично-възстановителна и естетична хирургия" изрично включва тези манипулации. Стандартът по „Кожни и венерически болести" също поставя ясни изисквания кой и при какви условия може да извършва дейност в тази сфера. Казано по-просто, подобни инвазивни намеси попадат в рамката на медицинска дейност и следва да се извършват в лечебно заведение от лица с необходимата медицинска правоспособност и в съответствие с приложимия медицински стандарт.
Затова първият въпрос на пациента не трябва да бъде цената, а кой точно ще направи процедурата, каква е неговата специалност и в какво лечебно заведение ще се случи това. Регистърът, специалността и документите имат значение. Онлайн присъствието- не толкова, колкото мнозина си мислят.
Какво да провери човек, преди да се довери
Преди човек да избере лекар, има няколко неща, които не бива да пропуска. Първо, дали мястото е лечебно заведение, вписано в съответния публичен регистър. Второ, каква е специалността на лекаря и съответства ли тя на конкретната манипулация. Трето, има ли истински предварителен преглед или всичко се свежда до кратък разговор с обещания за бърз и лесен резултат. Четвърто, обясняват ли се реалните рискове или просто се продава спокойствие. Пето, ще има ли писмено информирано съгласие и ще има ли последващо проследяване след процедурата.
Именно тук много хора попадат в капана на добрата комуникация, която се бърка с добра медицина. Вежливият тон, увереното говорене и красивият профил не са доказателство за компетентност. В медицината доверието не трябва да се основава на внушение, а на проверима професионална рамка.
Има и още нещо, което често се подценява- мястото, на което се извършва манипулацията. Не е без значение дали става дума за лечебно заведение с ясна организация, медицинска документация, възможност за проследяване и реакция при усложнение, или за пространство, в което всичко е подчинено на продажбата и удобството. При инвазивните намеси средата не е декор. Тя е част от сигурността.
Информираното съгласие не е просто подпис
Един от най-важните въпроси в подобни случаи е информираното съгласие. Законът за здравето изисква пациентът да бъде уведомен за естеството на лечението, целите му, разумните алтернативи, очакваните резултати, потенциалните рискове, страничните ефекти и последиците при отказ от лечение. При инвазивни методи информацията и съгласието трябва да са в писмена форма.
Но точно тук се крие и един от най-големите митове- че щом пациентът е подписал декларация, всичко е наред. Не е така. Подписът има значение само ако е част от реално информирано съгласие. Ако човекът не е разбрал какво точно ще се прави, какви рискове носи процедурата и какви могат да бъдат последиците, самият подпис не лекува този порок.
Затова и съдебната практика е ясна: не формалното наличие на бланка е решаващо, а дали пациентът е бил действително информиран. Той може да приеме присъщите рискове на една интервенция, но не и лекарската грешка, нарушението на стандарта, липсата на квалификация или небрежността.
Това е границата, която често се размива в практиката. На пациента се внушава, че след като е подписал, вече е останал сам срещу всичко, което може да се случи. Правото не мисли така. То не позволява предварително да бъдат изтрити чуждите задължения само защото някой е сложил подписа си под лист, написан в удобен за другата страна език.
Вредата не означава автоматично вина
Тук трябва да се направи едно важно разграничение, което често липсва в публичния разговор. В медицинските дела съдът не работи с логиката „има вреда, значи има вина". Медицинският деликт не е обективна отговорност. Не всяко усложнение означава автоматично лекарска грешка. Не всеки лош резултат е противоправност.
Фактическият състав остава този на общия деликт - противоправно действие или бездействие, вреда, вина и причинна връзка между поведението и вредата. Специфичното в медицинските дела е, че противоправността не се извлича от самия неблагоприятен резултат, а от това дали е налице отклонение от дължимото медицинско поведение. Тоест съдът не сравнява просто какво е искал пациентът и какво е получил, а гледа дали е нарушен медицински стандарт, правило за добра практика, задължение за информиране или организационно изискване.
На практичен език, това означава, че белегът сам по себе си не доказва лекарска вина. Той е сигнал, че трябва да се изследва какво точно е било направено, как е било направено и дали това е било съобразено с дължимото професионално поведение. И именно тук е разликата между медицинския деликт и масовото усещане за несправедливост- съдът не може да се движи само по емоцията на случая, а по това дали е налице правно значимо отклонение от правилата на професията.
Как в съда се установява вината на лекаря
Най-важното доказателствено средство обикновено е съдебно-медицинската експертиза. Именно тя трябва да отговори какво е било дължимото поведение според медицинската наука и приложимия стандарт, какво е направено в конкретния случай и има ли отклонение, което е в причинна връзка с настъпилото увреждане.
До експертизата застават медицинската документация, информираното съгласие, амбулаторните листове, снимките, кореспонденцията, свидетелските показания и цялата хронология на случая. Липсата на надлежно документиране не прави фактите недоказуеми, но често отслабва защитната позиция на ответника. Затова и делото се решава именно по това дали има доказателства за конкретно нарушение на конкретно професионално правило.
В много случаи решаващо значение има и времето - как е реагирано при първите признаци на усложнение. Имал ли е пациентът възможност за бърза консултация. Дадени ли са ясни указания. Проследено ли е състоянието. Понякога самото увреждане не идва само от начина на извършване на процедурата, а и от закъснялата, неглижирана или неадекватна реакция след нея.
Отговаря ли и лечебното заведение
Да, при определени условия отговаря и лечебното заведение. Много хора мислят, че ако има проблем, отговаря единствено лекарят, който е извършил манипулацията. Това не е пълната картина. В определени случаи лечебното заведение може да носи отговорност за вредите, причинени от лицата, чрез които осъществява медицинската си дейност, когато увреждането е настъпило при или по повод изпълнение на възложената работа.
Това означава, че когато вредата е причинена при или по повод лечебния процес в рамките на съответната структура, пациентът може да търси отговорност не само от конкретния лекар, но и от самото лечебно заведение. И това не винаги е само заради индивидуална грешка. Понякога проблемът е организационен- липса на проследяване, лоша координация, неподходяща среда, пропуски в реакцията при усложнение, неясно разпределение на отговорностите. Тогава вече не гледаме само конкретния изпълнител, а и цялата система, в която той е действал.
Това е и една от причините в подобни дела да не е достатъчно да се обсъжда само техниката на манипулацията. Понякога отговорът на въпроса „кой носи отговорност" се намира не само в самото действие, а в начина, по който е била организирана цялата медицинска помощ.
Какво да направи човек, ако има проблем след процедурата
Ако след процедурата се появят силна болка, внезапна промяна в цвета на кожата, рязко нарастващ оток, признаци на инфекция, исхемия, некроза или зрителни смущения, първата задача е да се предприемат медицински действия. Човек трябва незабавно да потърси преглед от друг компетентен лекар. Не да чака, не да се успокоява с чат съобщения, не да разчита само на лицето, което е извършило процедурата.
След това идва и доказателствената част - трябва да се пазят снимки, епикризи, рецепти, касови бележки, чат кореспонденция, рекламни материали, данни за използвания продукт, ако са налични, както и цялата медицинска документация. Успоредно с това могат да се подадат жалби до РЗИ, до ИА „Медицински надзор", а когато спорът засяга лекарствен продукт, нежелана реакция, качество или безопасност на използвания продукт - и до Изпълнителната агенция по лекарствата. Важно е това да се прави навреме и конкретно, защото не се образува производство по анонимни жалби и сигнали, както и по такива, които се отнасят до нарушения, извършени преди повече от две години.
Най-голямата грешка в този момент е човек да се опита да „изчака да мине" без да търси второ мнение и без да документира случващото се. В медицинските спорове времето не е неутрално. То или помага на истината, или започва да работи срещу нея.
Голямата поука
Най- опасното в тази сфера не е само усложнението. Най- опасна е подмяната, при която медицинският риск се продава като лекота, а после на пострадалия се казва, че просто си е „поел риска". Не, не е така. Пациентът може да поеме присъщите рискове на една интервенция, ако те са му били обяснени честно, предварително и разбираемо. Но не поема лекарската грешка, нарушението на стандарта, липсата на квалификация, лошата организация и прикритата небрежност.
Именно това е границата, която правото трябва да пази. Защото ако тя бъде размита, тогава проблемът вече не е само в един лекар, една клиника или една процедура. Той става обществен. Започва да казва на хората, че тялото им е тяхна отговорност само докато плащат, а после- и когато страдат. А това е граница, която едно правово общество не бива да допуска да бъде прекрачвана.
В крайна сметка въпросът не е дали човек има право да иска да изглежда по-добре. Разбира се, че има. Въпросът е дали държавата, правото и професионалната общност ще продължат да търпят тази воля да бъде използвана като пазар за омаловажен риск. Там, където става дума за човешко тяло, лекотата в рекламата не може да означава лекота в отговорността. И ако изобщо има нещо, което правото трябва да каже ясно по тази тема, то е именно това: красотата може да бъде желание, но безопасността никога не може да бъде опция.
Адвокат Мартин Костов - Софийска Адвокатска Колегия
