Бившият топ-банкер и премиер на Италия пожела ЕС с „изпреварващи“ и с „догонващи“В реч в Германия поиска за отбраната на Стария континент да отговаря... Украйна!
Бившият президент на Европейската централна банка и бивш министър-председател на Италия Марио Драги получи на 14-ти май 2026 г. в германския университетски и курортен град Аахен международната награда „Карл Велики“ - една от най-престижните в света. Отличието му бе връчено лично от канцлера на Германия Фридрих Мерц.
След това Марио Драги произнесе реч, с която би трябвало да се запознае не само всеки европейски политик, а дори обикновеният европейски гражданин, загрижен за съдбините си. Но не заради отчайващата констатация на ексбанкера, че сега Европа е безкрайно сама, а просто защото въпросното слово очертава малко или много бъдещето на Стария континент и в частност на 27-те от ЕС. Така е, защото тезите в словото на мастития италиански банкер и политик бяха радушно приети от канцлера в Берлин, което пък за непредубедените наблюдатели в Западна Европа означава, че позициите и въжделенията на Драги се споделят от Мерц и от управляващите в Германия. А този факт направо призовава останалите страни-членки да се съобразят с въпросните тези и най-вече с онези от тях, изискващи бъднините на Европа да се определят от онези една, две или максимум три държави в нея, които са най-силни, мощни, напреднали и искат заедно да вървят напред, без да ги е еня за останалите.
А ако някоя страна от „миманса“ все пак иска да затанцува с водещите - нека го направи, стига да има сили и талант да го стори. После тази евентуално нова общност би трябвало да набере мощ, за да се противопостави икономически, технологично и енергийно на САЩ и Китай, а защо не и военно. Последното пък е пределно ясно за третия сегашен фактор в международните отношения – Русия, която Драги очерта в словото си като основен враг на Европа. Колкото до общоевропейската отбрана, според видния докладчик най-добре щяло да бъде координацията и ръководството й да бъдат предадени в ръцете на натрупалата опит Украйна. А това пък означава, че Киев вече е и с двата крака в ЕС, щом трябва да обгрижва неговата сигурност, нали? Та за добро или за зло, Берлин трябва да се слуша, защото Германия е Германия и каквото и да се говори, тя е водещата сила в Съюза, той зависи от нея днес, ще зависи и в бъдеще, поне докато го има.
Ето и пълния текст на речта на Марио Драги:
„Г-н кмете д-р Зиемонс, канцлерю Мерц, министър-председателю Мицотакис, президенте Лашет, президенте Лагард, уважаеми лауреати от предишни години, високопреосвещенства и превъзходителства, скъпи гости, дами и господа,
Няма да се преструвам и да кажа, че това, което очаква Европа, ще е лесно. Напрежението, на което е подложен нашият континент, е дълбоко и става все по-тежко с всеки месец. Но това не е само време на опасност. Това е и момент на откровение. Защото силите, които поставят днес Европа на изпитание, правят нещо, което десетилетия на мир и просперитет не успяха да направят - те карат европейците да видят още по-добре какво е общото между тях и какво са готови да изградят заедно.
Това трябва да ни вдъхне увереност. То също трябва да ни изясни мащаба на предстоящата задача. От 2020 г. насам външни шокове следват един след друг, като всеки изостря предишния и допълнително стеснява пространствата ни за колебание. Ние все още приемаме митнически тарифи от нашия най-голям търговски партньор на нива, безпрецедентни от цял един век. За капак, войната в Близкия изток върна инфлацията в нашите икономики и безпокойството в нашите семейства. Дори когато един ден Ормузкият проток бъде отново отворен, прекъсванията във веригите за доставки могат да продължат с месеци или години.
Тези шокове биха били трудни за понасяне и реагиране при всякакви обстоятелства. Но те ни връхлитат точно в момента, когато нуждата на Европа от инвестиции е станала огромна. Предишната ни оценка за около 800 милиарда евро годишно допълнителни стратегически разходи, се повиши заради ангажиментите за отбрана напоследък до почти 1200 милиарда евро средно годишно. Следователно растежът е предпоставка за всичко, което Европа казва, че трябва да направи днес - финансиране на енергийния преход, отбрана на континента ни, развитие на индустриите на дигиталната ера и подкрепа на застаряващото ни общество.
А светът, който някога помогна на Европа да генерира просперитет, вече не съществува. Защото светът стана по-суров, по-фрагментиран и по-меркантилен. А доколкото до ставащото от другата страна на Атлантическия океан, ние вече не можем да приемаме като даденост, че пазителите на следвоенния ред остават все така ангажирани да го опазят. Там все повече се вземат едностранно решения с дълбоки последици за европейските икономики, пренебрегвайки правилата, които Съединените щати някога са защитавали. И за първи път от 1949 г. насам. ние европейците сме принудени да се боим с открояващата се все по-ясно възможност Съединените щати повече да не гарантират нашата сигурност, при условията, които някога сме приемали за наложена от тях даденост.
От друга страна, Китай също не предлага алтернативна котва. Той генерира промишлени излишъци в мащаб, който светът не може да поеме, освен чрез изпразване на собствената си производствена база. И пряко подкрепя нашия враг Русия. Ето защо в един развиващ се свят на партньорства всяка стратегическа зависимост сега трябва да бъде преразгледана.
За първи път откакто се помним, ние наистина сме сами и то заедно. И Европа трябва да реагира на тази нова реалност. Но тя реагира в рамките на система, която не е проектирана за предизвикателства от такъв мащаб. Европейският проект беше изграден умишлено и разумно, за да се предотврати концентрацията на власт. След катастрофите от първата половина на ХХ-ти век европейците постановиха, че никоя страна-членка няма да доминира над останалите. Вместо това бащите на Европа създадоха различен, споделен и широко разпространен модел на управление. Разчиташе се да свършат работа независими агенции, базиращи се върху правила, процеси и финансови пазари - работа, която другаде би изисквала неминуемо политически избор. Там, където беше необходимо да се намерят споразумения между правителствата, европейското управление ги обвиваше в пластове процедури, които ги лишаваха от политическите им прерогативи. Решения, които в друг контекст биха предизвикали разделение, в крайна сметка започнаха да изглеждат като административни.
Резултатите от тази система все пак са изключителни. Мир на континент, чиито съдбини някога определяше войната. Завърнаха се в общността на свободните народи нациите, прекарали поколения зад желязната завеса. Набра скорост единният пазар, дойде еврото. Дойде свободата на придвижване през граници, които са разделяли европейците едни от други в продължение на векове. И в течение на седемдесет години тази архитектура носеше Европа напред. Като това ни позволи да постигнем нещо рядко в исторически план - интеграция без подчинение. Но тя се основаваше на две основни предпоставки. Първата от които бе, че Европа бе изградила наистина отворена икономика, в която държавата нямаше нужда да насочва растежа – налице бе свободна вътрешна търговия чрез единния пазар и свободна външна търговия чрез основан на точни правила международен ред. Втората предпоставка бе, че Европа никога повече няма да се изправя пред най-трудните въпроси за съществуването проблеми – тези за силата и сигурността, защото те ще бъдат решени вместо нас от друг.
Сега се оказа, че и двете предпоставки са сбъркани. И започващите да изчезват политически проблеми, които Европа непрекъснато се е опитвала да смекчи, сега се завръщат в сърцето на европейския проект. Нищо не прави всичко това по-видимо, отколкото го правят противоречията в европейския икономически модел. Външно ние премахнахме търговските бариери, прегърнахме глобалните вериги за доставки и изградихме най-отворената сред големите икономики в света. Вътрешно обаче ние никога не сме практикували напълно откритостта, която проповядвахме - оставихме единния пазар недовършен, капиталовите пазари фрагментирани, енергийните системи недостатъчно свързани, а големи части от нашата икономика - заплетени в огромни слоеве регулация. Във всичко това има доста ирония, нали?
Ами Европа се довери на пазара, за да изпълни задача, която общоприетата политическа власт не беше в състояние да изпълни. Но ние отказахме на този пазар континенталния мащаб, от който той се нуждаеше, за да успее. Резултатът не беше истинска пазарна икономика, а асиметрична икономика. И от тази асиметрия произтичат много от уязвимостите, пред които е изправена Европа днес.
Първата ни уязвимост е нашето преекспониране пред външното търсене. Европейските предприятия бяха изтласкани извън границите на ЕС в търсене на растежа, който самата Европа не успяваше да им осигури. От 1999 г. делът на външната търговия в еврозоната като процент от БВП е нараснал от 31% на 55%. В Съединените щати и Китай, за разлика от Европа, той почти не е помръднала. И ето защо и двете страни остават много по-малко изложени на рисковете на външната търговия. Следователно нашата чувствителност към промените в американската и китайската политика не е просто външно наложено нещастие. Това е отражение на нашия собствен неуспех да изградим достатъчно дълбок вътрешен пазар, а да се предоверим на външния.
Втората уязвимост е нарастващата ни стратегическа зависимост. Това в интерес на истината никоя развита икономика не може да го премахне напълно. Съединените щати също имат своите „преекспозиции“, включително в т.нар. критични минерали. Но позицията на Европа е от друг порядък. Ако ние бяхме предприели необходимите мерки за интегриране на нашите икономики, капиталовите пазари щяха да насочат по-голям дял от европейските спестявания към вътрешния производствен риск. Енергията пък щеше да се движи по-свободно през границите, поддържана от от общи мрежи, междусистемни връзки и складове за съхранение. А декарбонизацията щеше да бъде по-достъпна за нас и нашите икономики щяха да са по-малко чувствителни към сътресения, предизвикани от изкопаемите горива - от началото на конфликта в Иран гражданите на страните с по-високи дялове „чиста енергия“ са плащали средно около половината от цените на едро на електроенергията на тези страни с по-ниски дялове.
Но Европа избра по-защитения, по безопасния път. Опитахме се да избегнем турболенциите. Лимитирахме консолидацията, ограничихме риска и отложихме трансграничните инвестиции. Но резултатът не беше осъществяването на по-голям контрол. Резултатът беше пристрастяване, зависимост. Днес половината от капитала, инвестиран посредством европейски фондове, отива в САЩ, където рисковете, но и възвръщаемостта са по-големи. Освен това ние вече зависим от Америка за 60% от нашия внос на природен газ. Дори в чистите технологии Европа все още не успява да разгърне своя широкомащабен зелен преход, без да увеличава зависимостта си от китайските вериги на доставки.
Третата слабост, може би най-важната, е влошаващата се позиция на Европа по отношение на технологиите, които ще определят развитието поне през следващото десетилетие. От 2019 г. разликата в производителността на час между Европа и Съединените щати се е увеличила с 9 процентни пункта при паритет на покупателната способност и постоянни цени. Това само по себе си не измерва разликите в жизнения стандарт. Но това сочи нарастващо различие в производствения капацитет, отразяващо не само по-голямата мощ на американския технологичен сектор, но и по-дълбоката дигитализация на бизнеса и работните процеси в САЩ. Изкуственият интелект/ИИ/ сега увеличава още повече тази пропаст. Сценариите на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие показват, че около половината от растежа на производителността през следващото десетилетие може да дойде от ИИ и неговото разширено използване в икономиката. Трябва да подчертая, че никога в последно време икономическото ни бъдеще не е зависело толкова много от една единствена технологична трансформация.
Но ИИ не е просто още един дигитален инструмент, който трябва да приемем. Той изисква индустриална мобилизация в мащаб, невиждан от поколения - огромни инвестиции в енергия, в полупроводници, компютърна инфраструктура и капитал. И тук трябва да кажа, че Европа изостава. Съединените щати са на път да похарчат до 2030 г. около пет пъти повече пари от Европа за изграждане на центрове за данни, като Китай също се мобилизира в подобен мащаб. Ако Европа поиска да отговори на тази амбиция, то търсенето на енергия може да се увеличи с 20-30% в сравнение с днешното. Европа има спестяванията, таланта и латентния енергиен потенциал, за да се конкурира в тази трансформация. Но същите бариери и ограничения, които доведоха до споменатите ни експозиция и зависимости, сега ни пречат да се мобилизираме в измерения, които моментът изисква. Това не е празнина, която можем да си позволим да се разшири. За разлика от електричеството или интернет, ИИ се подобрява само с употреба. Всеки цикъл на внедряване генерира данни и възможности, които правят следващия цикъл още по-мощен. Икономиките, които първи комбинират тези предимства, ще вървят завинаги напред. И изброените три последствия ни връщат към един и същи източник.
Европа се отвори към света, без да изгради изцяло вътрешния си пазар. Тя стана твърде зависима от чуждестранно търсене, твърде зависима от способности, контролирани другаде, и твърде фрагментирана, за да мобилизира собствената си мощ. Въпросът сега е как да коригираме този дисбаланс. В цяла Европа се появяват различни отговори. За някои от нас отговорът е да не се променяме – защо пък докато други се оттеглят от отварянето на пазарите, Европа да не се възползва от възможностите, които те оставят, да разшири търговията с останалия свят и да се превърне в основен защитник на системата, основана на ясни търговски правила? Европа все още може да спечели от по-нататъшната либерализация на търговията – казват те. Но трябва да бъдем честни относно ограниченията на последното. Според една оценка, дори ако Европа успешно приключи всички текущи търговски преговори, дългосрочният тласък на нашия БВП ще възлиза на по-малко от 0,5% годишно. По-дълбокият проблем е политически. Сключването на нови търговски споразумения е по-лесно, отколкото да се занимаваме с недовършения бизнес у дома, защото тази работа налага избор, който Европа отдавна предпочита да избягва - сблъсък с вкоренени рентиерски позиции и лични интереси, които се възползват от непълен единен пазар и фрагментирани енергийни пазари. Ако откритостта, отвореността остане нашият единствен отговор, тя се превръща в липса на решение.
За други отговорът е да се въведе отново „Стратегическа държава на пазарите“. В цяла Европа има подновен апетит за индустриална политика, за насочване на капитал към технологиите, които не сме успели да създадем и изградим, за защита на стратегически сектори от външен натиск и за използване на мита и държавна подкрепа, за да защитим у дома растежа, който губим в чужбина. Тези позиции са разбираеми. В много отношения те са необходими. Всички големи световни икономики сега разгръщат своята индустриална политика в измерения, които правят идеята за равнопоставеност в световен мащаб да изглежда смешна. Европа трябва да се справи с все по-сложните зависимости както от Съединените щати, така и от Китай. Не можем да си позволим идеологическа твърдост. Но тези инструменти няма да дадат това, на което се надяват техните защитници, освен ако Европа също не разреши несъответствието в сърцето на своя икономически модел. Нека помислим какво ще се случи, ако Европа възприеме по-настоятелна търговска позиция. Отмъщението предизвиква ответни действия, разходи, които Европа, в сегашната си форма, не е в състояние да поеме. Вече виждаме ефектите от американските мита - след налагането им европейският износ за Съединените щати е намалял с около 17%.
И все пак, когато погледнем оттатък Атлантическия океан, виждаме икономика, способна да запази растежа си независимо от турболенциите, които самата тя създава. Въпреки нарастващото търговско напрежение, въпреки инфлацията и конфликтите в Близкия изток, МВФ ревизира в посока „нагоре“ прогнозите си за растежа на САЩ за следващата година, докато прогнозира тези за Европа с посока надолу. Урокът е, че външната здравина изисква вътрешна дълбочина. В рамките на Европа държавите-членки се различават значително по дълбочина на интеграция. Изследванията на ЕЦБ предполагат, че ако всички страни от ЕС се доближат до нивото, вече постигнато от днешните отличници, дългосрочните печалби, допринасящи за увеличаването на благосъстоянието ни, биха могли да надхвърлят 3% или около четири пъти повече от очакваното въздействие върху растежа на САЩ на прилаганите от тях високи мита. „Произведено в Европа“ също трябва да се разглежда в тази светлина - като начин за по-съзнателно използване на европейското търсене. Тя трябва да предостави достатъчно голям и стабилен пазар за развитие тук на индустрии с дълги инвестиционни хоризонти, като полупроводници, чисти технологии и отбранителна техника. Без собственото си търсене Европа не може да поддържа надеждна позиция в чужбина.
Индустриалната политика е изправена пред различна версия на същия проблем. Ако европейските държави-членки се опитат да приложат индивидуално съвременна широкомащабна индустриална политика в настоящата структура на единния пазар, те ще се провалят. Защото те ще харчат неефективно, ще фрагментират инвестициите по национални линии и ще си налагат разходи един на друг. Проучванията на МВФ сочат, че субсидиите, предоставени в една държава-членка, потискат растежа в други страни, като отрицателните външни ефекти подкопават първоначалните печалби само за две години. Идеалният отговор би бил координирането на държавната помощ на европейско ниво. Но това не е единственият начин за намаляване на тези изкривявания.
Една наистина интегрирана европейска икономика сама по себе си би променила полето, в което действа индустриалната политика. Дори ако държавната помощ все още се предоставя в рамките на националните граници, нейните бенефициенти все повече ще бъдат компании, които вече са тествани в цяла Европа. По-малко вероятно е водещите компании във всяка една юрисдикция да бъдат защитени национални оператори, а по-възможно е това да бъдат предприятия от европейски мащаб, конкуриращи се там, където капиталът, енергията, уменията и веригите за доставки са най-силни. За разлика от неуспехите от 70-те години на миналия век, така е най-вероятно да се появят истински европейски индустриални шампиони - изложени на континентална конкуренция и подкрепени от общоевропейска политическа стратегия. Този подход от своя страна ще даде на правителствата по-ясни сигнали за това къде се намират реалните конкурентни сили на Европа. И по-малко вероятно е публичните средства да подкрепят предприятия без перспективи за растеж, като със сигурност по-възможно е те да укрепят способностите, от които Европа наистина се нуждае. Централната намеса може да стане по-целенасочена, по-евтина и по-ефективна.
Колкото повече Европа реформира, толкова по-малко ще трябва да разчита на дълг, национален или общ, за да компенсира своята фрагментация. Ето защо единният пазар и индустриалната политика не трябва да се третират като съперничещи си философии. Ако са правилно замислени, едното подсилва другото. Но колкото по-дълбоко Европа навлиза в индустриалната политика и стратегическите технологии, толкова по-трудно е да се избегне основният външен факт на нашето време - отношенията ни със Съединените щати се промениха. А Европа не може сама да си внесе всяка критична технология - цената би била непосилна. Ето защо ще имаме нужда от преференциални споразумения с доверени партньори - гаранции за закупуване, общи стандарти, споделени инвестиции и сигурни вериги за доставки. Съединените щати ще останат централни в тези наши усилия - меморандумът за разбирателство между ЕС и САЩ относно „критичните минерали“ е отличен пример. И все пак партньорът, от когото все още зависим, е станал по-конфликтен и непредвидим като неприятел. Поради тази причина Европа търси преговори и компромиси, но най-често усилията й не се възнаграждават. А всеки път, когато абсорбираме шок без отговор, ние намаляваме цената на следващия и позицията ни, насочена към деескалация, вместо нея зове към по-нататъшна ескалация.
Засега Европа се нуждае от способността да реагира по-категорично, за да върне партньорството на по-равнопоставена основа. Това, което ни спира, е сигурността. Съюз, в който Европа зависи от Съединените щати за своята отбрана, е съюз, в който зависимостта на сигурността може да се разпростре върху всички други сектори и преговори - търговски, технологични, енергийни. Ето защо промяната в американското отношение към европейската сигурност не трябва да се разглежда само като опасност. Това също е необходимо пробуждане. Ако Съединените щати поискат от Европа да поеме по-голяма отговорност за отбраната на нашия континент и нашите съседи, тогава Европа трябва също да получи по-голяма автономия в начина, по който тази отбрана е организирана, като с тази автономия ще дойде по-голяма сила в нейните търговски и енергийни отношения. Това не трябва да отслабва трансатлантическите отношения или НАТО. Напротив, това би поставило и двете дадености на по-солидна основа. Европа, способна да се защитава, може дори да бъде по-ценен съюзник. А партньорство, основано на взаимна сила, винаги ще бъде по-зряло от това, основано на асиметрична зависимост.
За самата Европа възможността е значителна. Поемането на по-голяма отговорност за нашата отбрана също означава възстановяване на промишлената и технологична база, от която зависи тази отбрана. Европейската отбранителна научноизследователска и развойна дейност е едва една десета от американската. Европейските правителства харчат от 40 до 70 милиарда евро годишно за американски оръжия, а неуспехът ни да консолидираме търсенето води до допълнителни 60 милиарда загуби. Но важни промени вече са в ход. Европа направи своя най-важен стратегически избор през последните десетилетия – да инвестира в своята отбрана. До края на това десетилетие само Германия ще похарчи приблизително толкова, колкото Русия харчи сега за своята напълно мобилизирана военна икономика. А Украйна оглавява по план формата на практическата отбранителна интеграция, която Европа отдавна се бори да постигне. Държавите поръчват едно и също оборудване, защото не могат да си позволят да чакат национални варианти за всяка поръчка. Европейски компании произвеждат системи, проектирани от Украйна, на територията на съюзниците. Сътрудничеството в областта на отбраната се разширява бързо – неотдавнашно пресмятане идентифицира повече от 160 двустранни и многостранни споразумения за отбрана между европейски държави, Обединеното кралство и Украйна, мнозинството от които са били подписани след руската инвазия. А шест партньорства вече имат клауза за взаимна защита.
Задачата сега е тази мозайка да се превърне в ясни и обвързващи ангажименти. Ако държава-членка бъде атакувана, отговорът на Европа трябва да е недвусмислен още преди да започне нападението. Има два пътя за придаване на съдържание на този ангажимент и не е необходимо те да се изключват взаимно. Човек преминава през по-малки коалиции от държави, които вече споделят подобни способности и възприятия за заплаха. На практика голяма част от европейския военен отговор вече е подкрепен от основна група - Германия, Полша, Франция и Обединеното кралство, заедно със скандинавските и балтийските държави, които са най-близо до заплахата. Не всички страни трябва да допринасят по един и същи начин за общата отбрана. Украйна показа, че съвременната отбрана вече не се изчерпва с танкове, самолети и артилерия. Тя зависи и от батерии, сензори, софтуер и възможност за бързо адаптиране на граждански технологии за военни цели. Някои държави ще предоставят човешка сила; други ще предоставят компоненти за дронове, кибер способности или логистика; трети ще помогнат финансово. Другият път е да се даде оперативно съдържание на член 42, параграф 7, клаузата за взаимна отбрана на ЕС, която, въпреки че е законово определена и веднъж използвана, все още не е превърната в конкретни планове, способности и командни структури.
Много ще зависи от това кой ще се присъедини към тези общи усилия. Всяка политическа общност в крайна сметка се оформя от нейното разбиране за взаимни задължения, от това, което нейните членове вярват, че си дължат един на друг, когато се случи най-лошото. В продължение на седемдесет години Европа успя да остави този въпрос частично без отговор. Сега трябва сами да си отговорим. Първите признаци вече започват да се забелязват. Когато Русия нахлу в Украйна, Европа избра да застане до една нация, бореща се за своята свобода, и Европа спазва този ангажимент година след година. Когато Гренландия беше застрашена, Европа се изправи срещу най-близкия си съюзник и по този начин откри способности, които не подозираше, че притежава. Дори партиите, които са изградили своята идентичност върху националния суверенитет, сега осъзнават, че нито една европейска нация не може да защити сама собствения си суверенитет.
Но натискът за промяна сега идва от всички посоки. Европа е принудена да взема решения, които досега са избягвани. И за първи път от много години започват да изникват условията за направата на този избор. Има диагностичен уред, който е чисто нов. Естеството на затрудненото положение на Европа вече е широко разбрано от правителствата и гражданите. Пътната карта за действие съществува и в някои области Европейската комисия вече предприема действия. Под натиска на събитията от последните години европейците си припомниха ценностите за отвоюване, които бяха започнали да приемат за даденост - солидарност, демокрация, върховенство на закона, защита на малцинствата. Това е наследството на следвоенна Европа. И тези ценности отново стават видими, защото са подложени на изпитание. Това признание е по-силно от всяка политическа програма, защото мотивират европейците да действат. И гражданите вече са наясно с посоката, която Европа трябва да поеме - девет от десет интервюирани от „Евробарометър“ наши съграждани искат Съюзът да действа по-единен единство; три четвърти желаят той да има повече ресурси, за да се справи с бъдещите предизвикателства. Но когато гражданите искат повече Европа, те не просто искат повече от Европа, която имаме. Нито призовават за абстрактен институционален дизайн. Те призовават за практически подобрения в начина, по който Европа ги защитава и държи отговорни, начин, който те да могат да видят работещ и да потърсят сметка, ако той не работи.
Въпросът е как да се трансформира това изискване за действие във форми за вземане на решения, способни да го удовлетворят. Сегашният ни опит показва, че действията на ниво двадесет и седем често не успяват да дадат това, което моментът изисква. Проблемът не е в липсата на амбиция сред лидерите, а в това, което се случва, след като амбицията за общи действия се появи. Споразуменията се разработват чрез комисии, които размиват и забавят нещата, за да се стигне до там, резултатът вече да не прилича на планирания. Въобще резултатът се оказва действие, което може да бъде толкова неадекватно на мащаба на предизвикателството, че да стане по-лошо от бездействието. И изпъква на преден план един ЕС, който поема отговорност, но многократно разочарова, влиза в цикъл, от който не може да излезе - слабостта в изпълнението подкопава легитимността, а слабостта в легитимността прави изпълнението още по-трудно. Трябва да прекъснем този цикъл. Страните, които усещат тежестта на този момент най-остро и разбират, че прозорецът за действие няма да остане отворен за неопределено време, трябва да бъдат свободни да продължат напред. Това е, което нарекох прагматичен федерализъм. Неговата добродетел е, че може да реконструира както способността за постижения, така и демократичната легитимност. Държавите с воля за действие трябва да задълбочат сътрудничеството в конкретни области чрез инструменти, които дават резултати, които гражданите могат да видят и измерят. И всеки трябва да влезе чрез съзнателен национален избор, одобрен от своя електорат, така че гражданите да знаят с какво се е ангажирало тяхното правителство и да могат да го държат отговорно.
Постиженията изграждат легитимност. Легитимността прави възможно по-задълбоченото сътрудничество. И с нарастването на навика да действаме заедно, расте и чувството за обща цел. Този подход задължително ще бъде експериментален. Някои инициативи ще работят, други не, ама затова е прагматично. Но това е и федерализъм, защото експериментите не са случайни. Те се ръководят от обща дестинация, от вярата, че европейците трябва да се научат да упражняват власт заедно, ако искат да запазят своите ценности. Еврото показва как може да се случи това. Желаещите продължиха напред, те изградиха общи институции с реална власт. Когато ангажиментът беше подложен на изпитание почти до точката на счупване, необходимата солидарност се оказа много по-голяма, отколкото мнозина предполагаха. Картината се запази, страните продължиха да се присъединяват и подкрепата за еврото вече е на най-високото си равнище. За компаниите, които го споделят като валута, излизането от него е станало почти немислимо. Това е, което прави европейските ангажименти трайни. Не думи, написани веднъж в договор, а опитът да действаме заедно, да бъдем тествани заедно и да открием чрез успеха, че солидарността може да работи.
Нашата работа сега е да създадем отново същата динамика в енергетиката, технологиите и отбраната. Европейските лидери знаят къде трябва да се свърши работата. Сега те трябва да решат дали желаят да поставят същността пред процеса и да изберат инструментите, които могат да го направят. Стигнахме до момент, в който решенията, които Европа трябва да вземе, вече не могат да се съдържат в институционалната рамка, която сме наследили. Някои изискват мащаб, който само Европа може да осигури. Други изискват известна степен на демократична легитимност, която трябва да бъде изградена от самото начало. Заедно те изискват от европейските лидери да направят една крачка напред. По целия наш континент европейците демонстрират, че голямото им желание е Европа да действа. Те искат Европейският съюз да защити тяхната свобода, просперитет и солидарност. И те продължават да подкрепят със страст ценностите, които оправдават големите усилия Европа да бъде построена и които я правят уникална. Задачата сега е да отговорим на това доверие със смелост и да покажем, че Европа може отново да трансформира кризата в съюз“.
Автор: Румен Михайлов
trud.bg
