От близо дузината ни официални празници, един-единствен е свързан със събитие, пряко инициирано от българската държава. За съжаление, към днешен момент то е слабо познато за широката общественост. Става дума за обявяването на Българската независимост на 22 септември (5 октомври н. ст.) 1908 г.
Кое налага на българските държавници преди 113 г. да предприемат тази рискована стъпка?
Берлинският договор от 1 юли 1878 г. възстановява българската държава на картата на Европа, но същевременно с това поставя важни и сложни дипломатически задачи пред нея. Фактът, че над 1 милион етнически българи остават под османска власт, трансформира българския национален въпрос и задава параметрите на националния идеал. В следващите десетилетия под „национално обединение“ българите ще разбират освобождаването на „брата – роб“ и присъединяването на Македония и Тракия към свободното отечество. Външнополитическите задачи пред млада България не се изчерпват с териториалното разширение.
Берлинският договор конституира българската държава като
васално на Османската
империя княжество
Васалитетът има множество аспекти. Сред тях са плащане на васален данък, по-нисък статус на дипломатите и невъзможност за развиване на пълноценни международни отношения. Може би най-унизителният пункт се съдържа в чл. 3. на договора, който прокламира, че българският княз подлежи на утвърждаване от османския султан при съгласието на великите сили. Клаузата води до сериозни международни проблеми, когато през 1887 г.
III Велико народно събрание избира напълно конституционосъобразно принц Фердинанд Сакскобургготски за български княз, но под руски натиск той не е утвърден международно в продължение на девет години. Със Съединението от 6 септември 1885 г. източнорумелийските българи декларират своето желание да се присъединят към Княжеството. Топханенският акт от март 1886 г. предава Източна Румелия под властта на българския княз. Макар и фактически напълно анексирана от България, бившата автономна област поне де юре продължава да се води интегрална част от Османската империя, а това крие потенциални рискове и опасности.
Обявяването на Българската независимост през 1908 г. не идва изневиделица. То е финалният акт, последната стъпка от серия мерки, предшествали официалната декларация, каквато се явява манифестът от 22 септември.
Много преди да обяви независимост де юре,
българската държава постига такава де факто
Начинът, по който княз, правителство и армия защитават каузата на Съединението през 1885 – 1886 г., демонстрира, че васалитетът към Турция е до голяма степен формален. При управленията на Стефан Стамболов и Константин Стоилов Княжеството установява дипломатически отношения с европейските велики сили. През 1899 и 1907 г. то участва на Хагските международни конференции като независима държава. Васална България не плаща нито франк данък на Високата порта. Политиката ѝ към сюзерена при повечето правителства е изключително активна и настъпателна, на моменти дори агресивна.
Позиционирането на България в лагера на губещите през двете световни войни изгражда мита за непобедимата армия и некадърната дипломация. Събития като онези от 22 септември 1908 г. и 7 септември 1940 г. отхвърлят достоверността на тази хипотеза. Обявяването на Българската независимост и нейното международно утвърждаване представлява един от триумфите на българската външна политика. Кои лица стоят зад него? На първо място, това е държавният глава. Двуличен и надменен, но същевременно хитър и гъвкав, княз Фердинанд налага контрол върху българската дипломация в края на XIX в. и поне до Балканските войни трудно може да се набележат грешни негови стъпки в тази насока. Като конституционен владетел той не управлява сам, а посредством правителството. В началото на 1908 г. на власт идва кабинетът на Александър Малинов, съставен от дейци на Демократическата партия –
млади, образовани политици
със западен мироглед
През трите си години на управление това правителство провежда ред успешни реформи – възстановява автономията на Университета, приема нов просветен закон, налага мерки, насърчаващи аграрния сектор, продължава линията на протекционизъм спрямо индустрията, стартира постепенното въвеждане пропорционална изборна система, с която изборните органи в България повишават своята представителност. Всички те обаче закономерно са засенчени от бляскавия външнополитически успех.
Събитията на Балканите от лятото на 1908 г. благоприятстват обявяването на независимост, а и в известна степен превръщат акта в наложителна необходимост. Младотурската революция въвежда Османската империя в период на мащабни преобразования, което повишава шансовете за щастлив и безпроблемен изход. От друга страна, новите властници в Цариград си поставят за цел консолидирането на Турция. Сред задачите им се включват възстановяването на контрола над териториите на Източна Румелия и материализирането на българския васалитет. Не е случаен фактът, че само няколко дни след установяването на конституционен режим в Турция, българският дипломатически представител в Цариград Иван Стефанов Гешов (първи братовчед на по-известния държавник академик Иван Ев. Гешов) заявява в секретната си кореспонденция до София, че е време страната да обяви независимост. Необмислената стъпка на Високата порта, която в края на август демонстративно не поканва Гешов на тържеството по случай 32 години от интронизирането на султан Абдул Хамид II, дава нужния повод на българското външно министерство да отзове своя представител за консултации.
Асоциациите между акта на Независимостта и онзи на Съединението в случая са неминуеми. Както и през 1884 – 1885 г., така и през 1908 г. българското правителство сондира великите сили, но повечето от тях се изказват резервирано и съветват да не се избързва. Единствено Австро-Унгария, подготвяща анексията на Босна и Херцеговина (формално все още османска провинция, но след 1878 г. под фактическа австроунгарска окупация), проявява благосклонност, но отказът на България да върне на австроунгарския концесионер окупираната в първите дни на септември ж.п линия „Белово – турска граница“, комплицира отношенията и с Виена. Това поражда колебания у княз Фердинанд. Надделява обаче линията на премиера Малинов, която е за изпреварване на събитията. В средата на септември Министерският съвет, в отсъствието на монарха, който е на визита при австроунгарския император Франц Йосиф, решава независимостта да бъде обявена на 21 септември. Фердинанд е уведомен телеграфически. По негова молба церемонията е отложена с един ден. На 21 септември министрите посрещат княза на пристанище Русе и оттам отпътуват за старата престолнина, където на следващия ден, на историческия Царевец монархът обявява България за независима държава, а себе си – за цар.
Подобно на Съединението, и сега първоначално великите сили
реагират негативно на смелата до
авантюризъм българска постъпка
Русия подозира България в задкулисни договорки с нейния основен противник в Югоизточна Европа – Австро-Унгария, която ден по-късно обявява очакваната от всички анексия на Босна и Херцеговина. Виена от своя страна поставя условия за възстановяване контрола над споменатата ж.п. линия. Великобритания, която по това време подкрепя новия режим в Цариград, се обявява за свикване на международна конференция и за компенсации в полза на Турция.
Окуражена,
Османската империя предявява искания
за огромна финансова компенсация
в размер на 572 млн. златни франка, а впоследствие – и за териториални отстъпки в района на Харманли. Българската дипломация реагира с необходимата твърдост. Паметни остават думите на премиера Малинов, който заявява пред чуждестранните кореспонденти, че „Независимостта си България е готова да изкупи с кръв, а не с пари!“. На два пъти – през октомври 1908 и януари 1909 г. – България и Турция са на прага на въоръжен конфликт. Войната е избегната чрез дипломатическа интервенция на великите сили, които се притесняват, че подобен развой би довел до преждевременен европейски конфликт. Те убеждават Цариград да редуцира значително претенциите си.
Проблемът за признаването на Българската независимост е решен с посредничеството на Петербург. Вместо да плаща каквото и да е на Турция, България се задължава към Русия с 82 млн. зл. фр., платими при сравнително леки за времето условия – за срок от 75 години при годишна лихва от 4,75%.
От своя страна Петербург опрощава на Цариград военни контрибуции от времето на Освободителната война в размер на 125 млн. зл. фр. – сумата, до която турците са редуцирали претенциите си спрямо България. На 6 април 1909 г. в Цариград българският министър на търговията и земеделието и фактически главен преговарящ с Турция Андрей Ляпчев и османският външен министър Мехмед Рифаат паша подписват протокол, с който Високата порта признава новия статус на българската държава. Две години по-късно V Велико народно събрание приема изменения в основния закон на страната, с които новият царски титул на държавния глава получава и конституционна санкция.
Обявяването на Българската независимост е прието с възторг и практически пълно единодушие в българското общество. Десните партии, в т.ч. опозиционните, отправят своите приветствия към държавния глава.
Левите формации и земеделците с голяма доза популизъм атакуват царския му титул, но не и новия международен статус на държавата. Разбира се, по български опозицията впоследствие ще се опитва да омаловажи ролята на кабинета в събитията и подлага на критика някои негови действия в хода на дипломатическите преговори.
Приемането на царската титла
представлява реверанс към величественото минало на средновековните български империи, но поне до Балканските войни в България никой, дори и Фердинанд, не си въобразява, че в съвремието тя е равносилна на императорската. Безспорно, Българската независимост носи допълнителен престиж за държавата и самочувствие за българите, особено за политическия елит. Това способства за подхранването на илюзии, че България може да постигне националния си идеал без да държи сметка за баланса в международните отношения. В съвременния свят не съществуват напълно независими държави. Това ще бъде болезнено усетено от българите в хода на Балканските войни.
Независимостта не оказва по никакъв начин влияние върху политическата система и баланса на властите в страната. Определено не споделям виждането, че новият ранг на държавния глава бил засилил неговата власт и т.нар. „личен режим“.
В съвременната епоха не титулът е онзи, който определя функциите и правомощията на даден монарх.
–––-
Авторът д-р Светослав Живков, е главен асистент в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
