Как могат да изглеждат следващите Тъмни векове
от Кълън Мърфи
Съдейки по новинарски публикации и интервюта, мнозина в и около администрацията на Тръмп са запленени от имперския Рим. Виждат себе си като тълкуватели на неговите уроци — пазете се от имиграцията; отстоявайте мъжествеността; правете деца — и като наследници на неговото величие. Знаме на тазгодишната Конференция за консервативни политически действия във Вашингтон изобразява Доналд Тръмп в августовски профил, челото му увенчано с лавров венец. Илон Мъск се нарича „Император на Марс“ и е кръстил едно от многото си деца Ромул. Стив Банън държи бюст на Юлий Цезар в офиса си в Капитолийския хълм.
Преди две десетилетия, когато maga беше просто латинска дума за „вълшебница“, написах книга за Древен Рим и съвременна Америка. Не засегнах теми като мъжествеността или раждаемостта, нито се опитвах да обясня падението на Рим; идеята беше просто да пресея историята на едно отминало общество за улики към това, в което живеем днес. Изследването на тази изчезнала империя ме срещна с изтъкнати учени, щедро отделили време за мен. Един, за когото често си спомням, е покойният Рамзи Макмълен — историк от Йейл и автор на класическото изследване от 1988 г. Корупцията и упадъкът на Рим — книга, чиито уроци остават актуални.
Когато го срещнах, Макмълен беше на почти 80 — активен планинар, считан за най-големия жив историк на Римската империя. Първо се видяхме за обяд в Ню Хейвън, Кънектикът, а след това поддържахме връзка по телефон и имейл. Вече го познавах като умел писател, който се гмуркаше в надписи, папируси и фрагменти от антична поезия. Лично той говореше уверено, непринудено, разгърнато — както изглеждаше и с рошавата си бяла коса. На обяд засегнахме много теми — той дори се увлече по ранните църковни събори — но отново и отново се връщаше към едно: какво става с държавата, когато централният контрол и общата цел ерозират под натиска на целесъобразността, личната изгода и печалбата. Това беше темата и на книгата му — „корупция“ в много по-широк смисъл от подкупи и измами.
Интересуваха го механизмите, които поддържат Римската империя функционираща, и как пясъкът постепенно се просмуква в зъбните колела. Рим никога не е имал административна държава в съвременния смисъл, но когато функционирал, работел сравнително добре. Това, което Макмълен наричаше „влак на властта“, свързвал центъра с далечни командири, съдии, монетари, доставчици на кораби — чак до „сто обущари в Неаполския залив“ или „сто селяни с волски коли в Кападокия“.
И после всичко се разпаднало. Макмълен описва проблема: с времето между заповедта и изпълнението се натрупали разнопосочни интереси и „влакът на властта“ се прекъснал. Това можело да бъде обикновена корист — някой решил, че е изгодно да игнорира далечната власт. Или че обществена функция се дава в частни ръце, а тези ръце имат собствени интереси. Армията до голяма степен била аутсорсната на варварски контрактори (foederati), които не винаги били надеждни. В много места правосъдието било оставено на пазара: в Нумидия е открита бронзова плоча от обществена сграда, описваща тарифите, които жалбоподател трябва да плати, и на кого, за да се разгледа делото му. Цяла книга с подобни примери.
Политолозите днес биха нарекли това „външна делегация на държавни функции“. По-просто казано: приватизация. До началото на 2000-те години, след две десетилетия дерегулация и денационализация, терминът вече имаше широка употреба: описваше процеса, по който правителства в Запада, особено САЩ и Великобритания, прехвърляха публични функции — сигурност, финанси, образование, инфраструктура, данни — в частни ръце. Навсякъде възникваха феодални владения. Бях писал за това и то се превърна в основна тема на книгата ми.
Отново се върнах към Корупцията и упадъкът на Рим в първите дни на настоящата администрация на Тръмп, чудейки се как Макмълен би реагирал на бързото демонтиране на държавни агенции и масовите уволнения. Все повече обществени функции се очертават за външна услуга. Министърът на отбраната Пийт Хегсет отдавна настоява за приватизация на здравеопазването за ветерани. Друг чиновник, Мехмет Оз, се обяви за приватизация на Medicare — програма, която сега управлява. Обсъжда се разграждането на Националната метеорологична служба и частична приватизация на Fannie Mae и Freddie Mac — ключови за ипотечната индустрия.
Президентът загатна идеята за приватизация на Пощенската служба на САЩ. На първия си ден на поста той издаде указ, който позволява Министерството на правосъдието отново да изпраща затворници в частни затвори — обрат на политиката на Байдън. Обещал е да депортира милиони имигранти без документи, а части от тази операция също се приватизират. Politico съобщи, че инвеститори, водени от Ерик Принс (основател на Blackwater), са предложили на Белия дом създаване на частна военна структура за изграждане на „лагери за обработка“ и залавяния с помощта на въоръжени граждани. Администрацията мълчи, но вече е сключен договор за 151 милиона долара с CSI Aviation за депортационни полети — „възможност твърде ценна, за да бъде пропусната“, казва ръководител на подизпълнител.
Макмълен почина преди три години, така че не мога да го питам за това. Но си спомням два въпроса, които му зададох. Първият — почти като шега — дали може да обобщи историята на Римската империя с едно изречение. Той каза, че може с три думи: „По-малко имат повече.“
Вторият беше за приватизацията и накъде води. Макмълен беше твърде добър учен, за да издаде категорични прогнози. В историята няма „трябва“, обясни той. Можеше само да разсъждава върху процесите в Древен Рим. Но той обичаше да сравнява култури и епохи (по-късно ми изпрати статия за корупцията в Рим, Индия и Китай през три различни периода). Попита ме в отговор: „Имаш предвид Средновековието? Или сега?“
Със Средновековието имах споразумение — или поне така мислех. Аз му отдавах уважение (университети, философия, очила) и романтична симпатия (мъхести арки, витражи, миризма на печено прасе). Учил съм средновековна история и съм работил с баща ми по комикса Принц Валянт, разположен в онова време. Все още се умилявам от каменни зали и пламтящ огън.
В замяна очаквах Средновековието да си стои там, където му е мястото. Но не е така. С ускоряващата се приватизация, то сякаш идва при нас под формата на нещо, което прилича на феодализъм.
Медиевистите спорят какво точно означава думата. Дали изобщо е съществувала като осъзната концепция тогава? Но в основата си идеята е проста: когато имперската власт се отдръпва, възниква нова система, при която властта, законът, сигурността, богатството и правата са децентрализирани и държани в частни ръце. Тези частни сили са подредени йерархично — васални връзки отгоре надолу. По-висшите имат и задължения — справедливост, защита. Представете си система от вложени кукли от олигарси, над маса от хора, сведени до крепостни и ратаи.
Идеята, че правителствата са обществени начинания с публична цел и глас — онова, което Мейфлауърският договор нарича „гражданско политическо тяло“, — се възстановява бавно. В развитите страни хората живеят в такива тела от няколко века. Не твърдя, че експериментът е съвършен — но благодарение на него имаме полиция вместо линчове, социални мрежи вместо милостиня от господари на кон.
През 1980-те и 90-те години приватизацията отново набира скорост. Недоверието към правителството отвори врата, предприемачите я използваха. Политици я налагаха като по-ефективна. Държавата не може да върши всичко. Казус по казус — понякога има смисъл. Но проблемът идва с натрупването. В САЩ дори преди втория мандат на Тръмп е имало почти два пъти повече хора, наети от частни фирми да вършат работата на федералното правителство, отколкото федерални служители.
С увеличаването на приватизацията в 21 век се появява понятието „неофеодализъм“ или „технофеодализъм“. Автори като Джоел Коткин, Джоди Дийн, Робърт Кътнър и Янис Варуфакис предупреждават: намалява прозрачността, потъпкват се индивидуални права, властта се концентрира в ръцете на шепа богати „барони“, а останалите са сведени до съвременни крепостни. За техно-либертарианците и неореакционерите това обаче звучи прекрасно — и не могат да го дочакат.
Значението и последиците от приватизацията подлежат на дебат, но самото ѝ съществуване не може да бъде оспорено. Ето няколко примера:
Да държиш монопол върху контрола на паричното обращение някога бе белег на публичната власт. За едно десетилетие обаче частните криптовалути подкопаха този контрол и в същото време улесниха широк спектър от незаконни дейности. Криптовалутите са трудни за регулиране — дори когато има воля, каквато често няма. В САЩ Тръмп и семейството му са дълбоко замесени в крипто сектора. През април президентът обяви, че ще покани 220-те най-големи инвеститори в неговата meme-монета $TRUMP на частна вечеря; стойността на монетата скочи с 60% в рамките на часове.
Монополът върху легитимното използване на сила — заменянето на рицари и копиеносци с професионални редовни армии — също бе белег на държавна власт. Доналд Ръмсфелд известният каза: „Отиваш на война с армията, която имаш.“ Но днес има и друг вариант: „армията, която наемаш“. Частни военни компании като Wagner Group и Triple Canopy напомнят на скитащите наемници от миналото (Landsknechte). Светът е пълен с ветерани от скорошни войни. Правителства и корпорации често търсят „кинетични“ решения без правен надзор. („Подобно на средновековните наемници,“ пише в доклад от 2019 г. на National Defense University, „днешните свободни изпълнители могат да бъдат прекомерно брутални.“) Между 2007 и 2012 г. само САЩ похарчиха 160 милиарда долара за частни охранителни фирми. До тях се развиха и частни разузнавателни компании — например Palantir, върху която САЩ разчитат за значителна част от бюджета си за разузнаване. Самото име Palantir — заимствано от Толкин — напомня за феодален свят.
Обществената полиция с мисията да защитава всички е изобретение от XIX век. Но полицаите намаляват. В САЩ всеки с пари и нужда наема частни охранители, които вече са два пъти повече от полицейските служители. Сред американските компании третият най-голям работодател в света — след Amazon и Walmart — е частната охранителна фирма Allied Universal. Частни гардове патрулират малки градове и цели квартали. Консорциум от стотици бизнеса в Портланд, Орегон, нае фирмата Echelon Protective Services, за да охранява центъра денонощно. При пожарите в Лос Анджелис през януари богатите жители на Брентууд извикаха тайнствената охранителна фирма Covered 6, за да пази домовете им от плячкосване. Личната сигурност няма таван — например бюджетът за охрана на Марк Зукърбърг е 23 милиона долара годишно, пет пъти повече от този на папата.
Както в Средновековието, богатите се оттеглят зад бариери. Ако днес се строеше Уиндзорският замък, би бил описан като „частно управлявана жилищна общност“. През 1990-те икономистът Робърт Райх писа за „отцепването на успелите“ — тогава в САЩ имаше 3 милиона жилища в затворени комплекси с 8 милиона жители. Днес са 14 милиона жилища. Флорида наскоро рекламира имоти с въпрос: „Подходящ ли е за вас ровът?“ — шега за 1 април, но вече има реални имения с ровове. Може би най-ексклузивната затворена общност в света е остров — Indian Creek Village, в залива Бискейн, Флорида, с 89 жители (вкл. Джеф Безос, Иванка Тръмп, Джаред Къшнър) и система за сигурност с радари, проектирана от израелската компания Magos. Патрулни катери пресрещат всеки, който се приближи прекалено.
Приватизацията разтърси и закона. Например: в мащабно изследване на Робърт Кътнър и Катрин Стоун за The American Prospect се разглежда нарастващото използване на задължителен арбитраж, вписван от корпорациите в договори с потребители и служители. Съдебната система е претоварена. Арбитражът — или „аутсорсване на съдопроизводството“, както го наричат авторите — създава паралелна частна система, където ефективността може да се цени повече от публичния контрол или правото на защита.
Контролът над околната среда, храните, лекарствата, финансите — отдавна се изнася в ръцете на тези, които трябва да бъдат регулирани. В книгата си от 2021 г. Приватизацията на всичко, Доналд Коен и Алън Микаелян документират загубата на публичен контрол над водата, пътищата, социалните услуги, парковете и други. Целенасоченото демонтиране на държавата в Америка през последните месеци — и замяната ѝ с нещо, изгградено върху частна власт и лична вярност — ускорява дългогодишен процес. Духът му бе уловен от икономическия съветник на Рейгън, Мъри Уайдънбаум: „Не стой просто така — развали нещо!“
Една от най-гледаните телевизионни програми във Великобритания миналата година беше сериалът Г-н Бейтс срещу Пощата (Mr Bates vs the Post Office) — драматизация на реални събития. Пощенската система на Обединеното кралство някога беше под ръководството на министър, но през 1970 г. се превърна в държавна корпорация. После части от нея се приватизираха — Великобритания е водеща в това от времето на Маргарет Тачър — и правната структура се променяше непрекъснато. Като част от публично-частно партньорство, през 1990-те пощата въвежда компютърна система, предоставена от британска компания, по-късно купена от Fujitsu. Проблеми в софтуера водят до обвинения в кражба срещу стотици селски пощенски началници — мнозина уволнени, някои в затвора, няколко — в самоубийство. Fujitsu призна грешките, но не пое цялата вина. В самата поща непрозрачността и разпиляната отговорност улесняват прикриването и затрудняват отчетността. Без разследването на Computer Weekly — и телевизионния сериал — може би изобщо нямаше да има правосъдие.
Накрая директорката на пощата получава иронична феодална съдба: някогашен Командор на Ордена на Британската империя, тя е лишена от титлата си от крал Чарлз III. А г-н Бейтс — местният началник, който поведе съпротивата — е рицар.
Mr Bates vs the Post Office има драматургични предимства — гномовиден герой, ядосани селяни и зелени поля. Но песъчливото разпадане на зъбните колела на държавата рядко се вижда на екран. Последиците се разкриват бавно — и често в ситния шрифт. През 2008 г. Чикаго отчаяно се нуждае от пари и приватизира паркомерите си, продавайки всички приходи за 75 години на консорциум, воден от Morgan Stanley. Уговорката включва клауза за компенсации при изгубени приходи, ако някой паркометър се премахне — което натежава всеки път, когато градът обмисля проекти в полза на обществения транспорт. Концесии върху магистрали са дадени на частни (понякога чуждестранни) компании, като договорите забраняват подобрения по съседни пътища, за да се избегне „нелоялна конкуренция“. Частните затвори често включват квоти в договорите — щатите може да искат да намалят затворниците, но леглата трябва да са пълни.
Макмълен пише, че „на всяка връзка във влака на властта първоначалният замисъл трябва да се предава непроменен. Иначе всичко пропада.“ Контрол и отчетност са фундаментални. Контрол: кой взема решенията, кой решава дали ще се изпълнят — и в чия полза? Отчетност: кой определя дали нещо е сбъркано, и кой решава дали ще се поправи? В един приватизиран свят управлението става „разпиляно, нестабилно, непредвидимо“, а мрежата от отговорности — все по-тънка. Изпълнителите наемат подизпълнители, които наемат подизпълнители на подизпълнителите. „Не мога да ви кажа кой е подизпълнителят на подизпълнителя на подизпълнителя,“ казва офицер от НАТО пред New York Times през 2010 г., относно охрана на конвои в Афганистан, която се оказала свързана с талибаните. В днешната раздробена държава „подът на пода на пода“ е почти длъжностна характеристика.
Дали феодализмът е нашето бъдеще? В историята няма „трябва“, а настоящето е също толкова загадъчно, колкото и бъдещето. Приватизираният свят може да е временна аномалия, нов етап на развитие или просто естественото състояние на човешките общества. Нашата епоха още няма име — и ние няма да сме тези, които ще ѝ го дадат. От погледа на далечно бъдеще, времето, в което живеем, може дори да изглежда „Средно“. С усърдно разнищване историците ще спорят какво точно е означавала „приватизацията“ — и ще се питат дали изобщо сме я разбирали.
Източник: “The Atlantic”
Кълън Мърфи е главен редактор в The Atlantic. Кълън Мърфи казва: „В The Atlantic се опитваме да предоставим обмислен поглед върху всички аспекти на националния ни живот; да пишем и за неща, които не са строго американски; да подчертаваме голямата история, която се крие, неразказана, зад по-малките, които биват разказвани; и да споделяме заключенията на нашите писатели с хора, които имат значение.“
