АНАТОМИЯ НА ПОДЛОСТТА
Акад. Иван Гранитски
Преди един век един от най-ярките и блестящи публицисти и журналисти, Йосиф Хербст, беше писал на свой приятел, който се чудел как да открие синоним на думата "воня". И Хербст му отговаря: „Аз го намерих, приятелю - бадевът. Интелигентният читател знае, че става дума за Йордан Бадев, с чиито текстове и гражданска позиция Йосиф Хербст полемизира. Разбира се, сравнението на Хербст е метафорично – става дума за интелектуална воня. Заради това сравнение, а и заради смелите му и разобличаващи насилието, цинизма и варварщината на тогавашната власт, Йосиф Хербст губи живота си.
Днес, слава богу, още не са започнали да убиват за интелектуални полемики. Но човек никога не знае. При това развитие на общоевропейските и световни процеси може да дочакаме и такива събития.
Поразително неизтребими са носителите на интелектуалната воня и днес. Ако говорим за българския литературен живот, след началото на така наречените демократични промени в края на 1989 година, на обществената сцена постепенно изпълзяха различни литературни инфузории, цял легион медийни кречетала, или както би казал Захарий Стоянов, литературстващи чапкъни и гьонсурати. Ако имахме днес един нов Симеон Радев, сигурно той щеше да напише книга със заглавие „Разрушителите на съвременна България“.
Но темата на нашето антрефиле не е за социалнополитическите днешни разрушители, а за подвизаващите се на литературните стъгди шоролопчии, които ввоняват литературно-художествената атмосфера.
Техните имена са печално известни от началото на прехода. Една част от тях се оказаха дечица на бившата номенклатура, возени на училище с мерцедеси и папкайки от котловата храна на специалния хотел „Рила“. Тогава те папкаха и слушкаха онази власт, наречена социалистическа. Сега папкат и слушкат, но вече властта на соросоидите и някои НПО-та, щедро финансирани от чужбина, за да извършват пъклената си отродителска дейност.
С неистова страст и с плебейски устрем тези литературни микроорганизми се опитват да подменят естетическата йерархия на ценностите, създадена през последния един век.
Периодично, с повод и без повод, се дрънка глуповато и омерзително, че Иван Вазов бил остарял, че езикът му бил неразбираем за по-младото поколение. Тези аналфабети, макар и драпирани с професорски титли от някои университети, не знаят, че лексикалният фонд на Иван Вазов е от най-богатите. В неговото творчество той си служи с повече от 40 000 думи. Иван Вазов изковава след Освобождението на България и нови думи. Да не говорим, че той е най-дълбокият психолог на народностната душа и заедно с Петко Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев и Захарий Стоянов изграждат храма на възраждащата се из пепелищата на дълговековното робство нова българска литература.
Не подминават и Христо Ботев с пошлите си подмятания, че бил хаймана, непрокопсаник и бунтувал простото и мирно население против законната и легитимна османска власт. Именно защото вижда одрипавелите и унизени поборници за национално освобождение, чийто подвиг е напълно забравен от тогавашното общество, Иван Вазов пише „Епопея на забравените“. Именно за да покаже не само предателствата, но и безпримерния героизъм на поборниците, Захарий Стоянов изгражда своята епопея „Записки по българските въстания“. Той знае колко е жизнено необходимо да се създадат икони на националното достойнство, чест и висши морални добродетели и за това възвеличава Георги Бенковски и пише биографиите на Христо Ботев, Любен Каравелов и Васил Левски (последните две недовършени)…
Но съвременните литературстващи фанфарони, постмодернисти и многоглаголиви либерасти не само не познават родната литературна история, но и се гнусят сякаш от нея. Затова и те атакуват, разбира се, по нескопосен и безпомощен начин, именно върховете на българската литература, които емблематизират социалния гръбнак и нерв на обществото.
Те не пишат срещу някои посредствени, или със скромен талант автори, а се опитват да откършат клонче от венеца на творци като Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Пеньо Пенев и пр. Но не се гаси туй, що не гасне, както казва народният поет Иван Вазов. Литературстващите брантии предизвикват само отвращение сред интелигентната част на българското общество. Но техните гнусни покушения могат да заблудят и манипулират част от по-младата генерация българи.
След началото на прехода на периодични вълни из социалните мрежи и някои сайтове се разнасят сквернословия срещу стълбовете на модерната българска литература. Няколко примера тук са достатъчни.
Още приживе на Николай Хайтов и Антон Дончев литературните гювендии твърдяха, че върховите творби на тези двама писатели – „Диви разкази“ и „Време разделно“, не били написани от тях, а присвоени от други автори. Пошло, плоско и абсолютно манипулативно твърдение. Най-добрият аргумент срещу тези естетически попръжни са другите книги на споменатите автори. Внимателният и непредубеден анализ на останалите произведения на двамата автори показва неразривна духовна връзка, говори за близки художественотворчески решения, внушения, за същото богатство и пластичност на езика и пр. Но както казва Козма Прутков, не може да се обхване необхватното – тъй необятна е и глупостта и фанфаронщината, подбудена от прикрити политически цели.
Но има система в постоянните опити за покушения върху развойни тенденции в новата българска литература, както и спрямо отделни автори.
Нека добавим тук и пренебрежителното отношение към творчеството на такива вече влезли в новата класика автори като: Георги Джагаров, Пеньо Пенев, Александър Геров, Богомил Райнов, Валери Петров, Павел Вежинов, Дико Фучеджиев, Петър Караангов, Евтим Евтимов, Лиляна Стефанова, Чавдар Добрев, Иван Маразов, Леда Милева, Никола Инджов и т.н., и т.н.
Явно господарите на нашите естетически вагабонти и дьонмета (нека отново използваме любими изрази на Захарий Стоянов) не са много доволни от свършеното през тези тридесет и повече години. Не само че не е преподредена естетическата йерархия на ценностите, но българското общество като цяло упорито отказва (и слава богу) да се поддаде на тези пошли манипулации.
Задава се и светъл лъч в тъмното царство – разбирането в ръководството на Министерство на образованието, че трябва да се променят учебните програми, специално що се отнася до предметите История и Българска литература. Трябва да бъдат поправени поразиите, нанесени от хунвейбинстващите литературни недоразумения. Разбира се, това е бавен и продължителен процес, но е добре, че той вече започва. Нека добавим тук и радостния факт, че се въвежда и новият свръхважен предмет „Религия и добродетели“, който може да помогне много за възпитанието на младите поколения, изоставени на самотек в годините на хаотичния и подъл преход.
Започнахме тази филипика със заглавието „Анатомия на подлостта“. Но това е тема за научна дисертация, сега само ще отбележим, че нападките на споменатите одиозни литературни псувачи не могат да засегнат нито Съюза на българските писатели, нито вестник „Словото днес“, което без съмнение е най-сериозното литературно днешно издание, нито творчеството на най-талантливите и заредени с благороден патриотичен план български автори.
Творци като Николай Хайтов и Антон Дончев с творчеството си днес са по-живи от уж живуркащите и мишкуващите литературни микроорганизми.
