Следите от българското културно и духовно наследство в Дедеагач днес са почти напълно заличени.
С право Македония е наричана най-романтичната част от българската история. Съдбата на българите от Беломорието обаче е не по-малко драматична, като към днешна дата следите от българското културно наследство са почти напълно заличени. Репортажът на Агенция на БГНЕС „Забравената трагедия на българите от Беломорието“ връща зрителя 106 години назад във времето, когато се е решавала съдбата на региона. Основното действие се развива в пристанищният град Александруполис, някога известен като Дедеагач.
През 1912 г. България влиза в Балканските войни с ентусиазъм и надежда за национално обединение. Само няколко години по-късно обаче страната преживява тежка национална катастрофа. След пораженията в Балканската и Първата световна война българската държава губи значителни територии, а националният идеал остава нереализиран.
С подписването на Ньойския мирен договор на 27 ноември 1919 г. България е подложена на тежки санкции – икономически, военни и териториални. Западните покрайнини са отнети и предоставени на новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци, а Западна Тракия е поставена под контрола на Великите сили. В договора е записано, че България се отказва от правата си върху тракийските територии, но срещу това ѝ се гарантира свободен икономически достъп до Бяло море.
Репортажът проследява как съдбата на Западна Тракия е била решавана на най-големите дипломатически събития от епохата като конференцията в Сан Ремо, Севърската и Лозанската конференция. В крайна сметка Дедеагач не просто попада в ръцете на Гърция, България не успява да се възползва от правото си на икономически достъп до Бяло море, който и е гарантиран от Ньойския мирен договор.
Днес Александруполис е част от съвременна Гърция. Малко хора обаче знаят, че в края на войните за национално обединение в Западна Тракия живеят над 120 хиляди българи – християни и мюсюлмани. След установяването на гръцка власт регионът е подложен на целенасочена политика на обезбългаряване – българският език е забранен, духовенството и интелигенцията са репресирани, а хиляди хора са принудени да напуснат родните си места.
Следите от българското културно и духовно наследство в Дедеагач днес са почти напълно заличени. Най-големият храм в града – „Св. Елефтериос“, е построен през 1892 г. от местната българска общност и първоначално носи името „Св. св. Кирил и Методий“. В средата на XX век автентичните стенописи са унищожени, а българският произход на църквата остава неизвестен за мнозина от съвременните ѝ посетители.
В забрава тъне и сградата на някогашната българска гимназия – място, в което поколения български ученици са получавали образование. Подобна съдба споделят и други символи на българщината в региона, чието съществуване днес не е отбелязано дори с паметна табела. | БГНЕС
